Дан Браун - Изгубеният символ

— Трябва да има площад Франклин осем — настоя Сато. — Потърси пак.

— Проверих навсякъде, госпожо… във Вашингтон няма такъв адрес.

— Но аз съм на покрива на площад Франклин едно. Не може да няма осем!

„Директор Сато на покрив?“

— Почакайте. — Нола Кей започна ново търсене. Чудеше се дали да не й каже за хакера, ала в момента Сато, изглежда, мислеше само за площад Франклин 8. Пък и все още не разполагаше с цялата информация. „Къде всъщност се губи оня идиот от Системна сигурност?“ — Аха. Открих проблема. „Площад Франклин едно“ е името на сградата… а не адресът. Истинският адрес е Кей Стрийт хиляда триста и едно.

Тази новина явно обърка директорката.

— Нола, нямам време да ти обясня — пирамидата ясно сочи към адреса „площад Франклин осем“.

Младата жена рязко се надигна на стола си. „Пирамидата сочи към конкретно място?!“

— Надписът гласи — продължи Сато: — „В Ордена е скрита тайната. Площад Франклин осем“.

Нола се смая.

— „Орден“ като… масонски орден ли?

— Предполагам — отвърна японката.

Криптоаналитичката за момент се замисли, после отново започна да пише на клавиатурата.

— Госпожо, може би адресите на площада са се променили с годините? Искам да кажа, ако тази пирамида е толкова стара, колкото се твърди в легендата, номерата на площад Франклин може да не са същите като по времето, когато е създадена пирамидата? В момента търся без номер осем… „орден“… „площад Франклин“… и „Вашингтон“… така може да получим известна представа дали има… — Млъкна, понеже се появиха резултатите от търсенето.

— Какво откри? — попита Сато.

Нола се взираше в първото попадение от списъка — разкошна снимка на Голямата пирамида, която служеше за тематичен фон на уебсайт, посветен на една от сградите на площад Франклин. Сградата не приличаше на никоя друга от постройките наоколо.

„Пък и в целия град“.

Вледеняваше я обаче не странната архитектура, а описанието на нейното предназначение. Според уебсайта това необичайно здание било построено като мистично светилище, създадено от… и за… древен таен орден.

Робърт Лангдън дойде в съзнание. Главата му се пръскаше.

„Къде съм?“

Където и да се намираше, беше тъмно. Като в пещера. И също толкова тихо.

Лежеше по гръб с ръце отстрани. Объркан, той се опита да помръдне пръсти и с облекчение установи, че се движат свободно и безболезнено. „Какво се е случило?“ Освен главоболието и пълния мрак всичко му се струваше повече или по-малко нормално.

Почти всичко.

Лежеше върху твърд под — необичайно гладък, като стъкло. Още по-странно бе това, че усещаше тази гладка повърхност с голата си кожа… рамене, гръб, задник, бедра, прасци. „Гол ли съм?“ Озадачен, Робърт прокара длани по тялото си.

„Господи! Къде са ми дрехите?“

Мъглата в ума му постепенно се разнесе и той започна да вижда отделни проблясъци… ужасяващи сцени… мъртъв агент… татуирано зверско лице… как онзи блъска главата му в пода. Образите се връщаха все по-бързо… и си спомни вледеняваща гледка… Катрин Соломон, вързана и със запушена уста на пода в трапезарията.

„Боже мой!“

Рязко се надигна и челото му се удари в нещо само на сантиметри над него. В черепа му избухна болка и той се отпусна назад, като почти изгуби съзнание. Мъчително протегна ръце нагоре и заопипва в мрака, за да открие препятствието. Резултатът му се стори абсурден. Като че ли таванът на тази стая беше на по-малко от трийсет сантиметра над главата му. „Какво е това, по дяволите?“ Когато разпери ръце, за да се претърколи настрани, и двете му длани се блъснаха в прегради.

Истината най-после го осени. Робърт Лангдън не се намираше в никаква стая.

„Аз съм в кутия!“

Бясно заудря с юмруци в тъмнината на малкия си, подобен на ковчег затвор. Викаше за помощ. Обзелият го ужас се усилваше с всеки миг, докато не стана непоносим.

„Погребан съм жив!“

Капакът на странния му ковчег не помръдваше, макар че в паниката си го натискаше с всичката сила на ръцете и краката си. Доколкото можеше да определи, кутията беше направена от тежко фибростъкло. Херметична. Звукоизолирана. Светлоустойчива. Бягството бе невъзможно.

„Ще се задуша в тази кутия“.

Спомни си дълбокия кладенец, в който беше паднал като малък, страшната нощ, която прекара сам в мрака на бездънната яма. Тази травма бе наранила психиката му, бе го обременила с непреодолим страх от затворени пространства.