Дан Браун - Метеоритът

— Вие мълчите, господин Толанд.

Океанологът вдигна поглед като студент, неочаквано чул името си.

— Да, господин директор?

— Преди малко вие ни показахте един много убедителен документален филм по телевизията. Какво е мнението ви за метеорита сега?

— Хм, вижте, господин директор, трябва да се съглася с доктор Марлинсън — с очевидна неловкост отвърна Толанд. — Според мен фосилите й са автентични. Доста добре съм запознат с методите за датиране и възрастта на тази скала беше потвърдена с многобройни тестове. А и никеловото съдържание. Тези данни не могат да се подправят. Няма съмнение, че скалата е образувана преди сто и деветдесет милиона години, характеризира се с извънземно никелово съдържание и съдържа десетки вкаменелости, чието образуване също се датира преди сто и деветдесет милиона години. Не се сещам за друго възможно обяснение, освен, че НАСА е открила истински метеорит.

Пикъринг мълчеше. Лицето му изразяваше недоумение — състояние, в каквото Рейчъл не го бе виждала никога.

— Какво ще правим, господин директор? — попита тя. — Явно трябва да съобщим на президента, че има проблеми с данните.

Пикъринг се намръщи.

— Да се надяваме, че президентът още не знае.

В гърлото на младата жена заседна буца. Намекът на директора беше ясен. „Президентът Херни може да е замесен“. Тя силно се съмняваше, ала и президентът, и НАСА имаха много за губене.

— За съжаление, освен разпечатката, която доказва шахтата от заравянето на метеорита, всички научни данни потвърждават откритието на НАСА — заяви Пикъринг. — А и това нападение срещу вас… — Директорът погледна Рейчъл. — Споменахте за спецоперативен отряд.

— Да. — Тя пак му разказа за импровизираните боеприпаси.

Пикъринг изглеждаше все по-мрачен. Рейчъл усещаше, че началникът й претегля хората, които имат достъп до малки ударни бойни части. Президентът, определено. Навярно и Марджъри Тенч, като негова главна съветничка. Напълно вероятно и директорът Лорънс Екстром с неговите връзки с Пентагона. За нещастие, когато обмисли многобройните възможности, Рейчъл осъзна, че силата зад нападението може да е почти всеки с политическо влияние на високо равнище и съответните връзки.

— Мога веднага да се обадя на президента, но мисля, че не е разумно, поне докато не узнаем кой е замесен — заяви директорът на НРС. — Щом включим Белия дом в играта, възможностите ми да ви защитавам ще са ограничени. Освен това не съм сигурен какво да му кажа. Ако е истински, както е според вас, твърдението ви, че е заровен и че са ви нападнали, изглежда абсурдно. Президентът ще има всяко основание да го оспори. — Той замълча, сякаш пресмяташе възможностите. — Каквато и да е истината… и които и да са замесени, ако тази информация се разчуе, ще пострадат някои извънредно влиятелни хора. Предлагам да ви отведем на сигурно място преди да започнем да мътим водата.

„Да ни отведе на сигурно място ли?“ Тези думи изненадаха Рейчъл.

— Мисля, че на борда на ядрена подводница сме на доста сигурно място, господин директор.

Пикъринг не изглеждаше убеден.

— Присъствието ви на подводницата няма да остане дълго в тайна. Веднага ще ви изтегля. Честно казано, ще се почувствам по-добре, когато тримата седнете в кабинета ми.

Сенатор Секстън седеше свит на дивана и се чувстваше като беглец. Уестбрукският му апартамент, който само допреди час беше пълен с нови приятели и поддръжници, сега изглеждаше изоставен, осеян с празни чаши и визитки, зарязан от хората, които буквално бяха избягали през вратата.

Секстън продължаваше да зяпа телевизора и повече от всичко на света му се искаше да го изключи, ала не можеше да се насили да се откъсне от безкрайните медийни анализи. Това бе Вашингтон и не след дълго коментаторите щяха да приключат с псевдонаучните и псевдофилософските хиперболи и да се съсредоточат върху грозната действителност — политиката. Като мъчители, поливащи раните на сенатора с киселина, журналистите повтаряха и потретваха очевидното.

— Преди няколко часа Секстън жънеше само успехи — каза един коментатор. — Сега, след откритието на НАСА, предизборната кампания на сенатора е в руини.

Секстън потръпна, пресегна се за курвоазието и отпи направо от бутилката. Знаеше, че тази вечер ще е най-дългата и най-самотната в живота му. Мразеше Марджъри Тенч за това, че го бе подвела. Мразеше Гейбриъл Аш за това, че изобщо бе споменала за НАСА. Мразеше президента за това, че бе извадил такъв невероятен късмет. Мразеше и света за това, че му се надсмиваше.