Дан Браун - Метеоритът

— Струва ми се подозрително, госпожице Тенч само защото случайно ми е известно, че госпожица Секстън и баща й почти не си говорят. Не мога да си представя защо след години служба на президента Рейчъл Секстън внезапно ще реши да премине в другия лагер и да започне да лъже в полза на баща си.

— Може би от амбициозност? Всъщност не знам. Може би възможността да стане първа дъщеря… — Тенч остави думите й да увиснат във въздуха.

Гласът на Пикъринг мигновено стана леден.

— Едва ли, госпожице Тенч. Едва ли.

Тя се намръщи. Какво бе очаквала, по дяволите? Обвиняваше високопоставена служителка на Пикъринг в измяна срещу президента. Той просто трябваше да я защитава.

— Дайте ми я — каза директорът. — Искам лично да разговарям с госпожица Секстън.

— Боя се, че не е възможно — отвърна главната съветничка. — Тя не е в Белия дом.

— Къде е?

— Сутринта президентът я прати на Милн, за да се запознае с данните лично. Още не се е върнала.

Пикъринг се разгневи.

— Изобщо не ми беше съобщено…

— Нямам време за накърнена гордост, господин директор. Обадих ви се просто от добри чувства. Исках да ви предупредя, че Рейчъл Секстън е решила да преследва собствени цели във връзка с тазвечерното съобщение. Тя ще потърси съюзници. Ако ви се обади, добре е да знаете, че Белият дом разполага с видеозапис, направен по-рано днес, на който госпожица Секстън категорично потвърждава данните за метеорита пред президента, неговия кабинет и целия му екип. Ако сега, поради каквито и да било съображения, Рейчъл Секстън се опита да опетни доброто име на Зак Херни или на НАСА, кълна ви се, че Белият дом ще се погрижи тя да падне тежко и надалеч. — Тенч изчака малко, за да е сигурна, че я е разбрал. — Очаквам да отвърнете на жеста ми и да ме осведомите веднага, ако Рейчъл Секстън се свърже с вас. Тя пряко атакува президента и Белият дом ще я задържи за разпит преди да е успяла да нанесе сериозни щети. Ще очаквам да ми се обадите, господин директор. Това е всичко. Лека нощ.

Марджъри Тенч затвори, убедена, че никой не е разговарял така с Уилям Пикъринг през целия му живот. Сега поне знаеше, че намеренията й са сериозни.

Уилям Пикъринг се изправи пред прозореца си и от последния етаж на НРС се загледа в нощта. Марджъри Тенч дълбоко го бе обезпокоила. Той прехапа устни и се опита да подреди парчетата в главата си.

— Господин директор? — обади се секретарката му. — Пак ви търсят.

— Не сега — разсеяно отвърна Пикъринг.

— Обажда се Рейчъл Секстън.

Той рязко се завъртя. Тенч очевидно беше ясновидка.

— Добре. Свържи ме веднага.

— Всъщност, господин директор, тя ви търси по шифрованата АВ линия. Искате ли да се обадите от заседателната зала?

„По аудиовизуалната линия ли?“

— Откъде се обажда?

Секретарката му каза.

Пикъринг зяпна, после забърза по коридора към заседателната зала. Положението наистина бе сериозно.

Черната стаичка на „Шарлот“ представляваше акустично „чиста“ каюта без успоредни и огледални повърхности, която поглъщаше звука с 99.4% ефикасност. Тъй като металът и водата са проводници на звука, разговорите на борда на подводници винаги са уязвими на подслушване, но от „черната стаичка“ не можеше да излезе никакъв звук. Всички разговори в тази изолирана кутия бяха напълно сигурни.

Каютата приличаше на килер, чиито стени, таван и под са покрити с дунапренови шипове, стърчащи навътре, от всички посоки. На Рейчъл й напомняше на тясна подводна пещера с пораснали от всички повърхности сталагмити. Най-смущаващото обаче бе очевидната липса на под.

Подът представляваше хоризонтално опъната мрежа. На човек му се струваше, че виси във въздуха. Мрежата беше гумирана и твърда. Когато поглеждаше надолу, Рейчъл имаше чувството, че се движи по въжен мост над сюрреалистично фрактализиран терен. На метър под краката й гората от дунапренови шипове зловещо сочеше нагоре.

След влизането си в каютата тя бе усетила дезориентиращата безжизненост на въздуха, сякаш беше изсмукана всяка частица енергия. Ушите й като че ли бяха натъпкани с памук. В главата си чуваше само собственото си дишане. Рейчъл извика и ефектът бе като да говориш във възглавница. Стените поглъщаха всяка вибрация и тя възприемаше само тези в главата си.

Капитанът излезе и затвори изолираната врата. Рейчъл, Корки и Толанд седяха в средата на каютата пред малка подковообразна маса с дълги метални крака, спускащи се през мрежата. На масата бяха поставени няколко дълги микрофона, слушалки и видеопулт с малка камера. Обстановката напомняше минисесия на Обединените нации.