Дан Браун - Метеоритът

Тя го стрелна с изпепеляващ поглед. Пейджърът изпиука и привлече вниманието й към изписалото се на дисплея съобщение.

— НЗБ ЯВ ДИРНРС —

Рейчъл мигновено го разшифрова и се намръщи. Съобщението беше неочаквано и определено носеше лоша новина. Поне имаше оправдание да си тръгне.

— Господа — каза тя. — Сърцето ми се къса, но трябва да тръгвам. Закъснявам за работа.

— Преди да си тръгнете, госпожице Секстън, бихте ли коментирали слуховете, че сте дошли на тази делова закуска, за да обсъдите възможността да напуснете сегашната си работа и да се включите в предизборната кампания на баща си? — бързо попита репортерът.

Рейчъл се почувства така, все едно някой е плиснал горещо кафе в лицето й. Въпросът я свари напълно неподготвена. Тя погледна баща си и усмивката му й подсказа, че всичко е инсценирано. Прииска й се да се хвърли през масата и да го намушка с някоя вилица. Репортерът тикна касетофона в лицето й.

— Госпожице Секстън?

Младата жена се обърна към него.

— Виж, Ралф, или както там ти е името, ще ти го кажа направо. Нямам намерение да зарежа службата си, за да работя при сенатор Секстън и ако публикуваш нещо друго, ще ти трябва обувалка, за да измъкнеш тоя касетофон от задника си.

Репортерът се ококори и като криеше усмивката си, изключи касетофона.

— Благодаря и на двама ви. — После изчезна.

Рейчъл мигновено съжали за избухването си. Беше наследила бащиния си нрав и това я вбесяваше. „Спокойно, Рейчъл. Успокой се“. Баща й неодобрително се вторачи в нея.

— Не е зле да се научиш да запазваш самообладание.

Тя стана.

— Срещата приключи.

Сенаторът очевидно и без това бе свършил с нея, защото извади мобилния си телефон и набра нечий номер.

— Чао, скъпа. Отбий се тия дни в офиса да се видим. И се омъжи, за Бога! Вече си на трийсет и три.

— На трийсет и четири — ядосано го поправи тя. — Секретарката ти ми прати картичка за рождения ден.

Секстън мрачно се подсмихна.

— На трийсет и четири. Почти стара мома. Знаеш ли, на трийсет и четири аз вече се бях…

— Оженил за мама и чукаше съседката ли? — Думите прозвучаха по-високо, отколкото искаше, и увиснаха в случайно затишие.

Клиентите наоколо се обърнаха към тях. Погледът на сенатор Секстън се вледени, два кристала се впиха в нея.

— Внимавай в картинката, момиче.

Рейчъл се запъти към вратата. „Не, ти внимавай, сенаторе“.

Тримата мълчаливо седяха в термопалатката. Навън вилнееше леден вятър, който заплашваше да я откъсне от колчетата. Нито един от мъжете не обръщаше внимание на това — всички бяха попадали в много по-опасни ситуации.

Палатката им беше чисто бяла, опъната в плитка вдлъбнатина, далеч от чужди погледи. Комуникационната им техника, транспортните им средства и въоръжението им бяха супермодерни. Командирът имаше позивна Делта Едно: мускулест и гъвкав, с очи, пусти като местността, в която бяха базирани.

Военният часовник на китката му остро изпиука. Звукът идеално съвпадна с пиукането на часовниците на другите двама. Бяха изтекли още тридесет минути. Беше време. Пак.

Делта Едно излезе в мрака и брулещия вятър. Обходи огрения от луната хоризонт с инфрачервен бинокъл. Както винаги, съсредоточи вниманието си върху постройката. Тя се намираше на хиляда метра от тях — огромна странна сграда, издигаща се над голия терен. Групата му я наблюдаваше вече от десет дни — още от построяването й. Делта Едно не се съмняваше, че информацията в нея ще промени света. Няколко души вече бяха дали живота си, за да я защитят.

В момента всичко навън изглеждаше спокойно. По-важно обаче бе какво става вътре. Той се върна в палатката и каза:

— Време е.

Другарите му кимнаха. По-високият, Делта Две, отвори лаптоп и го включи, постави ръка върху един механичен джойстик и леко го премести. На хиляда метра от тях скритият в сградата разузнавателен робот, голям колкото комар, получи сигнала и се съживи.

Рейчъл Секстън караше бялата си „Интегра“ по магистрала „Лийсбърг“. Все още бе ядосана. Голите кленове в подножието на Фолс Чърч ясно се очертаваха на фона на мартенското небе, но спокойната обстановка не допринасяше за душевното й състояние. Успехът на баща й в първичните избори би трябвало да му даде поне капка благоприличие, но изглежда, само подхранваше огромната му самонадеяност.

Измамата му беше двойно по-болезнена, защото Рейчъл нямаше други близки роднини. Майка й бе починала преди три години — опустошителна загуба, която още разкъсваше сърцето й. Утешаваше я само това, че смъртта с иронично съчувствие е освободила майка й от дълбокото отчаяние, резултат от нещастния брак със сенатора.