Дан Браун - Метеоритът

— Малко съм закъсняла — скромно отвърна посетителката. — Имам среща на закуска със сенатор Секстън.

Метрдотелът усети неочаквано вълнение. Сенатор Седжуик Секстън бе редовен посетител и в момента беше един от най-известните хора в страната. След като предишната седмица бе помел в първичните избори и дванадесетимата основни кандидати на републиканската партия, сенаторът всъщност беше гарантирал на своята партия номинацията за президент на Съединените щати. Мнозина бяха убедени, че той има всички шансове следващата есен да отмъкне Белия дом от сегашния президент. Напоследък лицето на Секстън сякаш гледаше от всяко национално списание, а лозунгът на предизборната му кампания можеше да се види в цяла Америка:

„Да престанем да пилеем. Да започнем да поправяме“.

— Сенатор Секстън е в сепарето си — каза метрдотелът.

— А вие сте?…

— Рейчъл Секстън. Дъщеря му.

„Колко съм глупав“ — помисли си той. Приликата бе очевидна. Жената имаше проницателните очи и изтънченото поведение на сенатора — шлифовано излъчване на гъвкаво благородство. Явно класическата красота на сенатора не се предаваше през поколение, въпреки че Рейчъл Секстън, изглежда, носеше хубостта си с изящество и скромност, от които баща й можеше да се поучи.

— Заповядайте.

Докато водеше дъщерята на сенатора към сепарето, метрдотелът се засрами от множеството мъжки погледи, които я проследяваха — някои дискретно, други не толкова. В „Тулос“ се хранеха малко жени и още по-малко приличаха на Рейчъл Секстън.

— Страхотно тяло — прошепна един клиент. — Секстън вече си е намерил нова жена, а?

— Това е дъщеря му, идиот такъв — поправи го друг.

Мъжът се подсмихна.

— Като го знам Секстън, сигурно въпреки това я чука.

Сенаторът говореше на висок глас по мобилния си телефон за един от последните си успехи и вдигна поглед към Рейчъл само колкото да посочи часовника си „Картие“, за да й напомни, че е закъсняла.

„Да бе“ — помисли си тя.

Малкото име на баща й беше Томас, но много отдавна той бе приел второто си име за първо. Рейчъл подозираше, че е заради повторението на първите букви. Сенатор Седжуик Секстън. Беше среброкос, красноречив политически звяр, надарен със зализания вид на лекар от сапунена опера, което изглеждаше подходящо, като се имаше предвид дарбата му да се превъплъщава.

— Рейчъл! — Баща й изключи телефона, изправи се и я целуна по бузата.

— Здрасти, татко, — Тя не отговори на целувката.

— Изглеждаш уморена.

„Започва се“ — помисли си Рейчъл и каза:

— Получих съобщението ти. Какво има?

— Не може ли да поканя дъщеря си на закуска?

Тя отдавна бе научила, че баща й рядко търси компанията й, освен, ако няма скрит мотив.

Секстън отпи глътка кафе и попита:

— Е, как са нещата при теб?

— Доста ми е напрегнато. Виждам, че кампанията ти върви добре.

— А, хайде да не говорим за работа. — Той се наведе над масата и сниши глас. — Как е онова момче от държавния департамент, с което те свързах?

Рейчъл въздъхна. Вече се съпротивляваше на желанието да си погледне часовника.

— Нямах време да му се обадя, татко. И ми се ще да престанеш да се опитваш…

— Трябва да си отделяш време за важните неща, Рейчъл. Без любов всичко е безсмислено.

Хрумнаха й няколко пиперливи отговора, ала тя премълча. В отношенията с баща си нямаше проблем да изпълнява ролята на по-възрастния.

— Искаше да се видим, татко. Каза, че било важно.

— Така е. — Баща й я наблюдаваше внимателно.

Рейчъл усети, че част от защитната й стена рухва под погледа му, и прокле въздействието му върху хората. Очите на сенатора бяха неговата най-голяма дарба — дарба, която сигурно щеше да го отведе до Белия дом. Сякаш по желание, очите му можеха да се пълнят със сълзи и след миг да се проясняват, за да отворят прозорец към пламенната душа, да установят връзка на доверие с всеки. „Всичко е в доверието“ — винаги бе казвал баща й. Отдавна беше изгубил нейното, но бързо печелеше това на страната.

— Имам едно предложение — каза сенатор Секстън.

— Нека позная — опита се да затвърди позицията си Рейчъл. — Някой известен разведен мъж си търси млада жена.

— Не се самоиронизирай, мила. Вече не си чак толкова млада.

Тя усети познатата потиснатост, която много често изпитваше при срещите с баща си.

— Искам да ти дам спасителен пояс — заяви той.

— Не знаех, че се давя.

— Не се давиш ти. А президентът. Можеш да скочиш от кораба преди да е станало късно.