Дан Браун - Метеоритът

Пикъринг винаги наричаше служителите „кадри“, което мнозина намираха за смущаващо студено.

— Баща ви набира политическо ускорение — продължи директорът. — Огромно ускорение. В Белия дом стават нервни. — Той въздъхна. — Политиката е ужасен бизнес. Когато президентът си уговоря тайни срещи с дъщерята на своя опонент, предполагам, че има предвид нещо повече от разузнавателни обобщения.

Рейчъл се притесни. Предчувствията на Пикъринг имаха свръхестествената склонност да се оказват абсолютно верни.

— И вие се опасявате, че Белият дом е достатъчно отчаян, за да ме включи в политическата каша, така ли?

Директорът не отговори веднага.

— Вие не криете отношението си към баща си и не се съмнявам, че хората от предизборния щаб на президента знаят за недоразуменията помежду ви. Струва ми се, че искат да ви използват срещу него.

— Къде да подпиша? — не особено шеговито попита Рейчъл.

Пикъринг я погледна строго.

— Предупреждавам ви, агент Секстън. Ако смятате, че личните проблеми с баща ви могат да въздействат върху способността ви за преценка в отношенията ви с президента, настоятелно ви съветвам да отклоните молбата му за среща.

— Да я отклоня ли? — Тя се подсмихна нервно. — По понятни причини не мога да откажа среща с президента.

— Вие не, но аз мога — отвърна директорът.

Думите му прозвучаха категорично. Макар и дребен човек, Уилям Пикъринг можеше да предизвика политически трусове, ако някой му се изпречеше на пътя.

— Безпокойството ми е съвсем просто — поясни той. — Аз съм длъжен да защитавам хората, които работят при мен, и не ми допада дори смътната вероятност някой от тях да бъде използван като пионка в политическа игра.

— Как ме съветвате да постъпя?

Пикъринг въздъхна.

— Предлагам ви да се срещнете с него. Не поемайте никакви ангажименти. Щом президентът ви каже какво е намислил, елате при мен. Ако си въобразява, че може да си играе с вас, повярвайте ми, толкова бързо ще ви изтегля, че той изобщо няма да разбере откъде му е дошло.

— Благодаря ви, господин директор. — Рейчъл често беше копняла да получи от баща си такова покровителствено отношение. — Споменахте, че президентът вече ми е пратил кола, нали?

— Не точно. — Пикъринг се намръщи и посочи през прозореца. Рейчъл колебливо се приближи и погледна натам, накъдето сочеше показалецът на директора.

На моравата видя късонос хеликоптер „Пейвхоук“ МХ-60Г — един от най-бързите вертолети на света. Носеше емблемата на Белия дом. Пилотът стоеше наблизо и си гледаше часовника. Тя смаяно се обърна към Пикъринг.

— Белият дом праща Пейвхоук, за да ме закара на някакви си двайсет и пет километра?

— Президентът явно се надява или да ви направи впечатление, или да ви уплаши. — Директорът я погледна. — Предполагам, че не сте се поддали.

Рейчъл кимна. Беше, естествено.

След четири минути Рейчъл Секстън излезе от НРС и се качи на очакващия я хеликоптер. Още преди да си е закопчала предпазния колан, пейвхоукът се издигна във въздуха и рязко зави към горите на Вирджиния. Рейчъл погледна към скоростно носещите се под нея дървета и пулсът й се ускори. И щеше да се ускори още повече, ако знаеше, че вертолетът така и няма да стигне до Белия дом.

Леденият вятър брулеше термопалатката, но Делта Едно изобщо не го забелязваше. С Делта Три съсредоточено наблюдаваха своя другар, който с хирургическа сръчност движеше джойстика. Екранът пред тях показваше картината, предавана от миниатюрната камера на микроробота.

„Идеално средство за наблюдение“ — помисли си Делта Едно. Все още се удивляваше всеки път, щом го включеха. Напоследък в света на микромеханиката фактите като че ли изпреварваха въображението.

Микроелектромеханичните системи (МЕМС) — микророботите — бяха най-новото средство в техническото наблюдение — „муха на стената“, така го наричаха. Буквално.

Макар че сякаш излизаха от научнофантастичен филм, микроскопичните дистанционно управляеми роботи съществуваха от деветдесетте години на двадесети век. През май 1997 г. в списанието „Дискавъри“ бяха публикували водещ материал за микророботите и бяха описали и „летящи“, и „плуващи“ модели. Плувците — наноподводници, големи колкото зрънца сол, — можеха да се инжектират в човешката кръвоносна система, също като във филма „Фантастично пътешествие“. Лекарите в модерните болници вече ги използваха, като дистанционно ги направляваха в кръвоносните съдове и откриваха артериални запушвания, без изобщо да докоснат скалпела.