Дан Браун - Метеоритът

— Скъпа? — усмихна се сенаторът и разпери ръце. — Каква изненада!

Рейчъл го зашлеви през лицето.

Сама с баща си зад паравана, тя се втренчи в него с омраза. Беше го ударила силно, ала той дори не бе трепнал. Фалшивата му усмивка се стопи и се преобрази в гняв. Гласът му се снижи до демоничен шепот.

— Не биваше да си тук!

Рейчъл видя яростта в очите му и за пръв път в живота си не се уплаши.

— Обърнах се към теб за помощ и ти ме предаде! Едва не ме убиха!

— Явно ти няма нищо. — Гласът му звучеше почти разочаровано.

— НАСА е невинна! — заяви Рейчъл. — Президентът ти го каза! Какво правиш тук? — По време на краткия си полет до Вашингтон със самолета на бреговата охрана беше провела множество телефонни разговори с Белия дом, баща си и дори с обърканата Гейбриъл Аш. — Нали обеща на Зак Херни да отидеш в Белия дом!

— Ще отида — подсмихна се той. — След изборите.

На Рейчъл й се догади от мисълта, че този човек е неин баща.

— Това, което правиш, е лудост!

— О? — засмя се Секстън, обърна се и посочи подиума, който се виждаше зад паравана. На катедрата го очакваха няколко бели плика. — В тези пликове е информацията, която ми прати ти, Рейчъл. Ти. Кръвта на президента е по твоите ръце.

— Пратих ти информацията, когато имах нужда от помощта ти! Когато смятах, че са виновни президентът и НАСА!

— Като имам предвид доказателствата, НАСА определено изглежда виновна.

— Но не е! Хората заслужават шанс сами да признаят грешките си. Ти и без това си спечелил изборите. Със Зак Херни е свършено! Знаеш го. Остави човека да се оттегли с достойнство.

Секстън изпъшка.

— Страшно си наивна. Не става въпрос за каква да е победа на изборите, Рейчъл. А за власт. За решителна победа, величави дела, смазана опозиция и власт над силите във Вашингтон, за да можеш да свършиш нещо.

— На каква цена?

— Не бъди такава моралистка. Аз просто излагам доказателствата. Хората могат сами да си направят изводите кой е виновен.

— Знаеш как ще изглеждат нещата.

Той сви рамене.

— Може би времето на НАСА е дошло.

Сенатор Секстън усещаше, че репортерите зад паравана стават неспокойни, и нямаше намерение цяла сутрин да виси тук, за да слуша морализаторствата на дъщеря си. Мигът на славата го очакваше.

— Повече няма какво да говорим — каза той. — Предстои ми пресконференция.

— Моля те като твоя дъщеря — настоя Рейчъл. — Не го прави. Помисли какво ще стане. Има по-добър начин.

— Не и за мен.

От тонколоните зад него се разнесе пращене и Секстън се обърна. Една закъсняла репортерка се надвесваше над трибуната му в опит да включи микрофона си в мрежата.

„Тия идиоти не могат ли да пристигат навреме?“ — ядосано помисли сенаторът.

В бързината репортерката събори купчината пликове на земята.

„По дяволите!“ Секстън се запъти натам, като проклинаше дъщеря си. Когато стигна до катедрата, жената пълзеше на четири крака и събираше пликовете. Секстън не виждаше лицето й, но очевидно бе от телевизионна мрежа — дълго кашмирено палто, подходящ шал и ниско нахлупена мохерна барета, на която беше закачен пропуск от Ей Би Си. „Тъпа кучка“ — помисли си Секстън.

— Дайте ми ги — изсумтя той и протегна ръка. Жената вдигна последните пликове и му ги подаде, без да го погледне.

— Извинете… — очевидно засрамена, измърмори тя. После изчезна в навалицата.

Сенаторът бързо преброи пликовете. „Десет. Добре“. Никой нямаше да му открадне овациите. Той нагласи микрофоните и шеговито се усмихна на репортерите. — Предполагам, че е най-добре да ги раздам преди някой да пострада!

Журналистите нетърпеливо се засмяха. Дъщеря му се обади иззад паравана:

— Не го прави. Ще съжаляваш. Той не й обърна внимание.

— Моля те, довери ми се — вече по-високо настоя Рейчъл. — Това е грешка.

Секстън вдигна пликовете и изправи ръбовете им.

— Татко — умолително каза Рейчъл. — Това е последният ти шанс да постъпиш както трябва.

„Да постъпя както трябва ли?“ Сенаторът покри микрофона, обърна се, сякаш се прокашляше, и изсъска:

— Същата си като майка си — дребнава идеалистка. Жените просто не разбират истинската природа на властта.

Когато се обърна към нетърпеливите репортери, Седжуик Секстън вече беше забравил за дъщеря си. Високо вдигнал глава, той слезе от подиума и раздаде пликовете на очакващите журналисти. Десетте плика светкавично потънаха в тълпата. Сенаторът чу чупенето на печатите и разкъсването на хартията. После внезапно се възцари мълчание.