Дан Браун - Метеоритът

Спусна се през тавана на вътрешната тоалетна на Секстън, стъпи върху студената порцеланова мивка и скочи на пода. Затаи дъх и влезе в кабинета на сенатора. Ориенталските килими бяха меки и топли.

На петдесет километра оттам един черен боен хеликоптер „Кайова“ летеше над ниските борове в Северен Делауеър. Делта Едно провери въведените в автонавигационната система координати.

Комуникационното устройство на „Гоя“ и мобилният телефон на Пикъринг бяха шифровани, за да защитават разговорите, но Делта Форс не бяха имали за цел да подслушат разговора, а да засекат местонахождението на Рейчъл. Системата за глобално позициониране и компютърната триангулация направиха определянето на координатите значително по-лесна задача от разшифроването на самото съдържание на разговора.

Делта Едно винаги с насмешка си мислеше, че повечето абонати на мобилни телефони нямат представа за нещо важно: винаги, щом използваха телефона, някой държавен подслушвателен пост можеше да определи местонахождението им с точност до три метра навсякъде по света — дребна подробност, която компаниите за мобилни телефони пропускаха да съобщят. След като бяха получили честотите на мобилния телефон на Уилям Пикъринг, Делта Форс лесно можеха да проследят координатите на входящите разговори.

В момента летяха по права линия към целта си. До нея оставаха тридесет километра.

— Чадърът подготвен ли е? — обърна се той към Делта Две, който работеше с радара и оръжейната система.

— Да. Очаквам навлизане в осемкилометровия обхват.

„Осем километра“ — помисли си Делта Едно. Трябваше да навлязат дълбоко в радарното поле на обекта, за да могат да използват оръжейните системи на вертолета. Не се съмняваше, че някой на борда на „Гоя“ нервно наблюдава небето, и тъй като настоящата задача на Делта Форс бе да ликвидират целта, без да й дадат възможност да повика помощ по радиостанцията, трябваше да се приближат, без да подплашат жертвата си.

На разстояние двадесет и пет километра, все още далеч извън обсега на радара, Делта Едно рязко отклони хеликоптера с тридесет и пет градуса западно от курса, издигна се на височина деветстотин метра — височината на малък самолет — и промени скоростта на сто и десет възела.

Радарът на хеликоптера от бреговата охрана изпиука при навлизането на нов обект в петнадесеткилометровата зона. Пилотът се понадигна и се вторачи в екрана. Обектът приличаше на малък товарен самолет, движещ се на запад по крайбрежието. Сигурно към Нюарк.

Въпреки че сегашната му траектория щеше да го доближи на шест и половина километра от „Гоя“, това очевидно бе случайност. Бдителният пилот обаче проследи мигащата точка, която се движеше със сто и десет възела в дясната половина на екрана. Както очакваше, самолетът продължи да се движи — в момента се отдалечаваше от тях. 6.6 километра. 6.7 километра. Пилотът облекчено въздъхна. И тогава се случи нещо изключително странно.

— Чадърът е разтворен — извика Делта Две.

Делта Едно рязко зави надясно и насочи вертолета право към „Гоя“. Тази маневра щеше да остане незабелязана за корабния радар.

— По-сигурно е от балите сено! — пошегува се Делта Две.

Делта Едно се съгласи с него. Радарното заглушаване бе измислено през Втората световна война, когато един находчив британски пилот по време на бомбардировки започнал да хвърля от самолета си бали със сено, увити в станиол. Немският радар засичал толкова много огледални повърхности, че немците нямали представа по коя от тях да стрелят. Оттогава този метод значително беше усъвършенстван.

Бордовият „чадър“ на хеликоптера представляваше радарозаглушаваща система — едно от най-смъртоносните електронни оръжия. Като излъчваше „чадър“ от фонов шум в атмосферата над дадени координати на повърхността, вертолетът можеше да лиши жертвата си от очи, уши и глас. Преди секунди всички радарни екрани на борда на „Гоя“ със сигурност бяха угаснали. Докато осъзнаеше, че трябва да повика помощ, екипажът вече нямаше да може да го направи. Всички комуникационни средства на борда използваха радио– или микровълни — нямаше телефонни кабели. Ако хеликоптерът се приближеше достатъчно, всички комуникационни системи на кораба щяха да престанат да функционират, тъй като сигналите им щяха да бъдат заглушени от невидим облак термичен шум.

„Идеална изолация — помисли си Делта Едно. — Нямат никаква защита“.

Жертвите им бяха извадили късмет, като се бяха спасили на ледения шелф, но това нямаше да се повтори. Рейчъл Секстън и Майкъл Толанд бяха сбъркали с решението си да напуснат брега. Това щеше да е последната им грешка.