Дан Браун - Метеоритът

— Това е магмен купол — каза Толанд. — Мястото, където лавата напира под дъното.

— Като грамадна пъпка — изхъмка астрофизикът.

— Така да се каже.

— Ами ако се пукне?

Океанологът се намръщи. Спомняше си известния случай през 1986 г., когато при подводния риф Хуан де Фука хиляди тонове магма с температура хиляда и двеста градуса се бяха излели в океана и почти мигновено бяха увеличили силата на циклона. Повърхностните течения рязко се бяха ускорили. Случилото се после бе нещо, което нямаше намерение точно тази нощ да споделя с Корки и Рейчъл.

— Атлантическите магмени куполи не изригват — отвърна Толанд. — Студената вода, която циркулира над издутината, постоянно охлажда и втвърдява земната кора и задържа магмата под дебел скален пласт. Накрая лавата изстива и циклонът изчезва. Тези явления обикновено не са опасни.

Корки посочи едно оръфано списание, оставено до компютъра.

— Значи твърдиш, че „Сайънтифик Американ“ публикува измислици?

Толанд видя корицата и потръпна. Някой очевидно бе извадил броя от архива на „Гоя“ със стари научни списания: „Сайънтифик Американ“ от февруари 1999 година. На корицата имаше картинка на супертанкер, понесен от течението в грамадна океанска фуния. Заглавието гласеше: „ПОДВОДНИТЕ ЦИКЛОНИ — ГИГАНТСКИ УБИЙЦИ ОТ ДЪЛБИНИТЕ?“

Той се засмя.

— Не става въпрос за това. В тази статия се говори за подводните циклони в земетръсните зони. Преди няколко години това беше популярна теория за Бермудския триъгълник, с която се обясняваха изчезналите кораби. Чисто теоретично, ако на океанското дъно протече някакво катаклизмично явление, каквото в тези райони никога не се е случвало, куполът ще се пробие и въртопът може би ще е достатъчно голям, за да… е, нали разбирате…

— Не, не разбираме — упорито каза Корки.

Толанд сви рамене.

— За да стигне до повърхността.

— Страхотно. Радвам се, че ни взе на борда.

В този момент влезе Завия.

— На циклона ли се възхищавате?

— О, да — саркастично отвърна Корки. — Майк тъкмо ни обясняваше, че ако тая пъпка се спука, всички ще потънем в канавката.

— В канавката ли? — студено се засмя геоложката. — По-скоро в най-големия кенеф на света.

Пилотът от бреговата охрана зорко наблюдаваше радарния екран. Като пилот на спасителен хеликоптер, той достатъчно често виждаше страх в човешките очи — а Рейчъл Секстън определено се страхуваше, когато му каза да следи за неочаквани посетители.

„Какви посетители очаква?“ — чудеше се пилотът.

Доколкото виждаше, морето и въздухът в радиус от петнадесет километра бяха чисти. Рибарски кораб на тринадесет километра. Тук-там някой самолет прекосяваше периферията на радарното поле и отново изчезваше в неизвестна посока. Пилотът въздъхна и се загледа в кипящия океан. Изпитваше призрачно усещане — за плаване с пълна скорост, въпреки че бяха на котва. После отново насочи очи към радарния екран и продължи да го наблюдава. Зорко.

Толанд запозна Завия и Рейчъл. Корабната геоложка изглеждаше все по-озадачена от известните личности, ненадейно появили се в хидролабораторията й. Нетърпението на Рейчъл да проведат анализите и колкото се може по-бързо да напуснат кораба видимо нервираше Завия.

„Не бързай, Завия — помисли си Толанд. — Трябва да научим всичко“.

Геоложката говореше сковано.

— В документалния филм, Майк, ти каза, че ония малки метални включения в скалата можели да се образуват единствено в космоса.

„Хондрулите се образуват единствено в космоса. Така ми казаха от НАСА“.

— Но според тези бележки — посочи страниците тя, — това не е съвсем вярно.

Корки я стрелна с гневен поглед.

— Разбира се, че е вярно!

Завия му се намръщи и размаха бележките.

— Миналата година един млад геолог, Лий Полък, от университета „Дрю“, използвал нов вид морски робот, за да вземе дълбокоморски образци от кората на тихоокеанското дъно в Марианската падина и извадил камък, съдържащ геологична особеност, каквато не бил виждал никога. Тя много напомняла на хондрулите. Полък нарекъл тези образувания „плагиокластични включения“ — метални мехурчета, които явно били рехомогенизирани поради огромното налягане в океанските дълбини. Бил удивен, че открива метални мехурчета в океанска скала, и формулирал интересна теория, за да обясни присъствието им.

— Просто е трябвало да го направи — изсумтя Корки.

Завия не му обърна внимание.

— Доктор Полък предположил, че скалата, образувана в свръхдълбока океанска среда, където изключително голямото налягане метаморфизира вече съществуващи скали, позволява топене на свободни метали.