Дан Браун - Метеоритът

— Ще ме изчакате ли десет минути?

Шофьорът си погледна часовника.

— Нито минута повече.

Гейбриъл припряно слезе. „Ще се върна след пет“.

В този час пустите мраморни коридори на сенатската офис сграда имаха почти гробовен вид. Строгите статуи на третия етаж сякаш я следяха с каменните си очи като безмълвни стражи.

Тя стигна до петстайния офис на сенатор Секстън и отключи с електронната си карта. Във фоайето цареше сумрак. Гейбриъл отиде в своята стая, включи флуоресцентната лампа и тръгна направо към кантонерките.

Имаше цяла папка за бюджета на Системата за наблюдение на Земята, включително много информация за ПОСП. Секстън непременно щеше да има нужда от всички данни за проекта още щом му разкажеше за Харпър. „НАСА е излъгала за ПОСП!“ Докато ровеше в папките, мобилният й телефон иззвъня.

— Господин сенатор?

— Не, Гебс, Йоланда е. — Гласът на приятелката й бе необичайно напрегнат. — Още ли си в НАСА?

— Не, в службата съм.

— Откри ли нещо в НАСА?

„Нямаш си и представа!“ Гейбриъл знаеше, че не може да разкрие на Йоланда нищо, докато не разговаря със Секстън. Сенаторът щеше да има конкретни идеи как да манипулира тази информация.

— Ще ти разкажа всичко, след като се срещна със Секстън.

Йоланда не отговори веднага.

— Гебс, сещаш ли се за това, дето разправяше за финансирането на предизборната кампания на Секстън и ФКГ?

— Казах ти, че съм сбъркала и…

— Току-що научих, че двама наши репортери, които отразяват авиокосмическата промишленост, работят по подобен случай.

Гейбриъл се изненада.

— Какво по-точно?

— Не знам. Но те са професионалисти и изглеждат напълно убедени, че фондацията „Космически граници“ подкрепя финансово Секстън. Просто реших, че трябва да ти се обадя. Знам, че ти казах, че идеята е безумна. Марджъри Тенч ми се струваше съмнителен източник, обаче тия наши момчета… не знам, може да поговориш с тях преди да се срещнеш със сенатора.

— Щом са толкова убедени, защо не са публикували нищо? — Гейбриъл усети, че неволно е започнала да защитава Секстън.

— Нямат солидни доказателства. Сенаторът явно го бива да си прикрива следите.

„Като повечето политици“.

— Тук няма нищо нередно, Йоланда. Той призна, че получава дарения от ФКГ, но те са в законните граници.

— Знам какво ти е казал той, Гебс, и не твърдя, че истината ми е известна. Просто се почувствах длъжна да ти се обадя, защото те убедих да не вярваш на Марджъри Тенч, а сега се натъкнах на други хора, освен нея, според които сенаторът взима подкупи. Това е всичко.

— Кои са тези репортери? — Гейбриъл бе обзета от неочакван гняв.

— Без имена. Мога да ти уредя среща. Те са интелигентни. Познават закона за финансиране на предизборни кампании… — Йоланда се поколеба. — Знаеш ли, те всъщност смятат, че Секстън има нужда от пари — по-точно че е разорен.

В тишината на офиса си Гейбриъл чу да отекват дрезгавите обвинения на Тенч: „След смъртта на Катрин той прахоса голямата част от наследството й за неизгодни инвестиции, лични удоволствия и осигуряване на сигурна според него победа в първичните избори. От половин година вашият кандидат е разорен“.

— Нашите хора с удоволствие ще разговарят с теб — каза Йоланда.

„Убедена съм“ — помисли си Гейбриъл.

— Ще ти се обадя.

— Май си ядосана.

— Не на теб, Йоланда. Не на теб. Благодаря ти. — И затвори.

Бодигардът на Секстън, който дремеше на стола в коридора пред апартамента му, се стресна от звъна на мобилния си телефон. Подскочи, разтърка очи и извади телефона от джоба на блейзъра си.

— Да?

— Оуен, Гейбриъл се обажда.

Той я позна по гласа.

— А, здрасти.

— Трябва да говоря със сенатора. Би ли почукал на вратата му? Телефонът му дава заето.

— Малко е късно.

— Той е буден. Сигурна съм. — Гласът и звучеше тревожно. — Спешно е.

— Пак ли?

— По същия въпрос. Просто му занеси телефона, Оуен. Трябва да го попитам нещо.

Оуен въздъхна и се изправи.

— Добре де, добре. Ще почукам. — Той се протегна и тръгна към вратата. — Обаче го правя само защото той не ми се скара, че одеве ви пуснах да влезете. — Бодигардът неохотно вдигна ръка да почука.

— Какво? — ахна Гейбриъл.

Ръката му замръзна във въздуха.

— Не ми се скара, че одеве ви пуснах да влезете. Вие бяхте права. Изобщо не ми се ядоса.

— Разговарял си за това със сенатора, така ли? — изненадано попита тя.

— Да. Защо?

— Нищо. Просто си мислех, че не…

— Всъщност беше малко странно. На сенатора му трябваха една-две секунди изобщо да си спомни, че сте влизали. Май бая се беше наквасил.