Дан Браун - Метеоритът

— Две на милион?! — ахна Корки. — Метеоритите имат хиляди пъти повече!

— Точно така — потвърди Завия. — И тъкмо затова Полък смята, че хондрулите в този образец не са от космоса.

Толанд се наведе и прошепна на приятеля си:

— Хората от НАСА случайно да са измерили съотношението между титана и циркония в скалата от Милн?

— Не, естествено — изпелтечи астрофизикът. — Никой не го прави. Все едно да видиш кола и да измериш съдържанието на гума в гумите, за да се увериш, че си видял кола!

Толанд въздъхна и отново погледна Завия.

— Ако ти дадем един скален образец с хондрули, можеш ли да го подложиш на анализ и да определиш дали тези включения са метеоритни хондрули, или… от ония дълбокоокеански неща на Полък?

Завия сви рамене.

— Предполагам. Точността на електронната микросонда би трябвало да е достатъчна. Между другото, за какво е всичко това?

Толанд се обърна към Корки.

— Дай й го.

Астрофизикът неохотно извади метеоритния образец от джоба си и го подаде на Завия. Тя взе каменния диск и сбърчи чело. Погледна овъглената кора, после фосила в скалата.

— Боже мой! — ахна геоложката и рязко вдигна глава. — Това не е ли част от…

— Да — потвърди Толанд. — За съжаление.

Гейбриъл Аш стоеше до прозореца в кабинета си и се чудеше какво да направи. Преди по-малко от час бе напуснала НАСА, обзета от нетърпение да сподели измамата на Крис Харпър със сенатора. Сега не беше толкова сигурна.

Според Йоланда двама независими репортери от Ей Би Си подозираха, че Секстън взима подкупи от ФКГ. Нещо повече, Гейбриъл току-що бе научила, че той всъщност е знаел за проникването й в апартамента му по време на срещата с хората от фондацията. И все пак не й беше казал нищо за това! Тя въздъхна. Таксито отдавна си беше заминало и макар да знаеше, че за няколко минути може да повика друго, първо трябваше да направи нещо. „Наистина ли ще се опитам?“ Намръщи се. Не й оставаше друг избор. Вече не знаеше на кого да вярва.

Излезе от офиса си, върна се във фоайето и продължи по широкия коридор от отсрещната страна. В дъното видя масивната двукрила дъбова врата на кабинета на Секстън. От двете страни бяха поставени две знамена — националното отдясно и това на щата Делауеър отляво. Подобно на повечето сенатски офиси в сградата, вратите бяха подсилени със стомана, имаха обикновена и електронна ключалка и алармена система.

Гейбриъл знаеше, че ако успее да влезе вътре, дори само за няколко минути, ще получи всички необходими отговори. Докато се приближаваше към тежките врати, не се заблуждаваше, че ще мине през тях. Имаше други намерения.

На три метра от кабинета на Секстън младата жена зави надясно и влезе в дамската тоалетна. Флуоресцентните лампи автоматично се включиха и острата светлина се отрази от белите плочки. Гейбриъл се погледна в огледалото. Както обикновено, лицето й изглеждаше меко, почти деликатно. Но тя бе по-силна, отколкото предполагаше видът й.

„Сигурна ли си, че си готова да го направиш?“

Знаеше, че Секстън нетърпеливо я чака да го осведоми за положението с ПОСП. Ала сега Гейбриъл разбираше, че той ловко я е манипулирал. А тя не обичаше да я манипулират. Тази нощ сенаторът бе скрил от нея някои неща. Въпросът беше какви. Отговорите бяха в кабинета му — зад стената на тоалетната.

— Пет минути — каза Гейбриъл на глас.

Отиде в сервизния килер, протегна ръка нагоре и прокара пръсти по касата. Ключът изтрака на пода. Чистачите във „Филип А. Харт“ бяха федерални служители, изпаряваха се всеки път, щом имаше някаква стачка, и оставяха тоалетната дни наред без тоалетна хартия и тампони. На жените от офиса на Секстън им бе писнало и бяха взели нещата в свои ръце, като си бяха осигурили ключ за килера. За извънредни случаи.

„Като тази нощ“ — помисли си тя.

Отвори килера.

Вътре беше пълно с почистващи препарати и парцали. Преди месец Гейбриъл бе влязла да вземе ролка тоалетна хартия и беше направила необикновено откритие. След като не бе успяла да достигне ролката на най-горната лавица, беше използвала дръжката на една метла. По невнимание обаче бе съборила една от плоскостите на тавана. Когато се беше покатерила да я върне на мястото и, с изненада бе чула гласа на сенатор Секстън. Кристално ясно. По ехото беше разбрала, че Секстън си говори сам във вътрешната си тоалетна, която явно бе отделена от килера в дамската само с подвижни талашитови плоскости.

Тази нощ беше влязла в килера за нещо повече от тоалетна хартия. Събу си обувките, стъпи на лавиците, свали талашитовата плоскост и се покатери горе. „Толкова за националната сигурност“ — каза си тя, като се чудеше колко щатски и федерални закони й предстои да наруши.