Дан Браун - Метеоритът

Океанологът кимна. От очите му струеше тъга.

— Да. Благодаря, Завия.

— Но аз не разбирам — продължаваше геоложката. — овъглената кора… откриването му в леда…

— Ще ти обясним на път за сушата — обеща Толанд. — Тръгваме веднага.

Рейчъл бързо събра всички разпечатки и доказателства. Те бяха поразително категорични: радарната разпечатка с шахтата под шелфа, снимките на живата морска въшка, напомняща на фосила на НАСА, статията на доктор Полък за океанските хондрули и данните от микросканирането, показващи обеднен титан в метеорита.

Заключението бе безспорно.

Измама.

Толанд погледна купчината документи в ръцете на Рейчъл и тежко въздъхна.

— Е, според мен Уилям Пикъринг вече разполага с доказателства.

Тя кимна и отново се зачуди защо директорът не отговаря.

Океанологът вдигна слушалката на близкия телефон и я подаде.

— Искаш ли пак да опиташ да му се обадиш?

— Не. Да побързаме. Ще опитам да се свържа с него от хеликоптера. — Вече беше решила, че ако не се свърже с Пикъринг, ще нареди на бреговата охрана да ги закара направо в НРС, на по-малко от триста километра.

Толанд понечи да затвори телефона, но се поколеба и се намръщи.

— Странно. Няма сигнал.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рейчъл.

— Странно — повтори той. — Преките сателитни връзки никога не…

— Господин Толанд? — Пилотът от бреговата охрана се втурна в лабораторията с пребледняло лице.

— Какво има? — попита океанологът. — Идва някой ли?

— Има проблем — отвърна пилотът. — Не знам. Всички радарни и комуникационни устройства просто изключиха.

Рейчъл напъха документите в джобовете си.

— Качвайте се на хеликоптера. Тръгваме. Веднага!

Гейбриъл с разтуптяно сърце прекоси тъмния кабинет на сенатор Секстън. Помещението бе колкото просторно, толкова и елегантно — дървена ламперия с резба, маслени платна, персийски килими, кожени столове и грамадно махагоново бюро. Единственото осветление беше зловещото сияние на компютърния екран. Тя се приближи до бюрото.

Сенатор Секстън маниакално бе прегърнал идеята за „дигитален офис“ и беше заменил претъпканите кантонерки с компактната, лесна за търсене и проста система на персоналния си компютър, в който вкарваше огромни количества информация — дигитализирани бележки от срещи, статии, речи. Компютърът му бе свещена територия и той държеше кабинета си винаги заключен. Отказваше дори да го свърже с интернет от страх, че в святата му дигитална съкровищница може да проникнат хакери.

Преди година Гейбриъл изобщо нямаше да повярва, че някой политик ще е толкова глупав, че да пази копия от уличаващи го документи, ала Вашингтон я беше научил на много неща. „Информацията е власт“. Тя смаяно бе разбрала, че сред политиците, които приемат съмнителни дарения за предизборните си кампании, е масова практика да пазят доказателства за тези пари — писма, банкови документи, квитанции — всичко, скрито на сигурно място. Евфемистично наричана във Вашингтон „сиамска осигуровка“, тази тактика защитаваше кандидатите от дарители, които смятаха, че щедростта им дава право да упражняват прекалено силен политически натиск. Ако някой дарител станеше прекалено настойчив, кандидатът просто можеше да му покаже доказателства за незаконното дарение и да му напомни, че и двете страни са нарушили закона. Доказателствата гарантираха, че кандидатите и дарителите завинаги са залепени едни за други — като сиамски близнаци.

Гейбриъл се вмъкна зад бюрото на сенатора и седна. Пое си дълбоко дъх и погледна компютъра. „Ако Секстън взима подкупи от ФКГ, всички доказателства би трябвало да са тук“. Скринсейвърът на сенатора представляваше редуващи се снимки на Белия дом. Беше го направил един ентусиазиран служител от предизборния му щаб, майстор на нагледните материали и позитивното мислене. Около снимките пълзеше надпис: „Президентът на Съединените щати Седжуик Секстън… Президентът на Съединените щати Седжуик Секстън… Президентът на…“

Гейбриъл премести мишката и се появи прозорец.

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА:

Очакваше го. Това нямаше да е проблем. Предишната седмица бе влязла в кабинета на Секстън тъкмо когато сенаторът сядаше и отваряше компютъра си. Беше го видяла бързо да натиска само три клавиша.

— Това ли ви е паролата? — попита го предизвикателно тя.

Секстън вдигна поглед.

— Моля?

— А аз си мислех, че взимате мерки за сигурност — добродушно го упрекна Гейбриъл. — Паролата ви е само от три знака. Компютърджиите нали ни казаха да използваме най-малко шест?