Дан Браун - Цифрова крепост

Бринкерхоф изведнъж съжали, че я бе върнал. Разговорът със Стратмор я бе вбесил. След историята със „Скипджак“ винаги, когато Мидж заподозреше, че нещо не е наред, се превръщаше от весела флиртаджийка в адско изчадие. И нямаше спиране, докато не се добереше до същността на нещата.

— Мидж, напълно е възможно данните да не са наред — твърдо заяви той. — Наистина… помисли: някакъв файл да вкара TRANSLTR в осемнайсетчасов цикъл? Това е немислимо, нечувано. Прибери се у дома. Стана късно.

Тя го изгледа високомерно и хвърли справката върху бюрото.

— Аз вярвам на данните си. И инстинктът ми казва, че те са наред.

Бринкерхоф се намръщи. Дори самият директор вече не си позволяваше да се съмнява в инстинктите на Мидж — тя имаше свръхестествената способност винаги да излиза права.

— Има нещо — заяви тя. — И аз възнамерявам да разкрия какво е.

Бекър припълзя по пода на автобуса, надигна се с мъка и рухна на една от празните седалки.

— Добър ход, задник — изхили се хлапето с трите кичура. Бекър се вгледа в полумрака. Беше точно детето, което едва бе успял да догони. Той мрачно изгледа морето от прически в червено, бяло и синьо.

— За какво ви е тази коса? — изпъшка Бекър и посочи останалите. — На всички…

— Червено, бяло и синьо? — услужливо подсказа хлапето. Бекър кимна и се опита да не гледа инфектиралата перфорация в горната устна на хлапето.

— Джудас Табу — небрежно подхвърли хлапето. Бекър не разбра нищо.

Хлапето се изплю презрително на пътеката между седалките, видимо отвратено от невежеството му.

— Джудас Табу! Най-великият пънк след Сид Жестокия! Пръсна си черепа тук на днешния ден преди една година. Годишнина, разбираш ли?

Бекър кимна неопределено, защото връзката му се губеше.

— Когато се пръждоса от този свят, Табу си беше направил косата точно по този начин. — Хлапето отново се изплю. — Всеки негов поклонник, който е пич, днес си е боядисал косата в червено, бяло и синьо.

В продължение на няколко безкрайни секунди Бекър не каза нищо. После бавно, сякаш му бяха били инжекция с успокоително, се обърна напред и внимателно огледа групата в автобуса. Всички до един бяха пънкари. Повечето го гледаха с неприязън.

„Всеки фен днес си е боядисал косата в червено, бяло и синьо“.

Бекър стана и дръпна жицата за спиране на стената на автобуса. Време беше да се маха оттук. Но нищо не последва. Дръпна я пак. Отново нищо. Опита трети път… Пак нищо.

— На 27-и номер я откачат — обади се хлапето. — За да не се ебаваме с тях.

Бекър се обърна.

— Искаш да кажеш, че не мога да сляза?

— Не и преди крайната спирка — изсмя се хлапето.

След пет минути автобусът се понесе с друсане по неосветен селски път. Бекър се обърна към хлапето и попита:

— Това нещо някога ще спре ли?

— След няколко километра.

— И къде отиваме?

Хлапето се усмихна широко.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

Бекър сви рамене.

Този път хлапето се изсмя истерично.

— О, мамка му! Ако знаеш колко ще ти хареса!

Само на няколко метра от корпуса на TRANSLTR Фил Чартрукян бе стъпил върху изписаното с големи бели букви на пода:

Знаеше, че със сигурност не е „оторизиран“. Хвърли последен бърз поглед нагоре към офиса на Стратмор. Завесите на прозорците продължаваха да са спуснати. Чартрукян бе забелязал Сюзан да отива към тоалетните, така че тя не можеше да му попречи. Единственият му проблем сега се казваше Грег Хейл. Погледна към „Възел 3“ и се запита дали криптологът не го гледа.

— Майната му! — промърмори накрая.

Усещаше под краката си едва видимите с око очертания на капака. Извади от джоба си взетия от лабораторията ключ.

Клекна, вкара ключа в ключалката и го завъртя. Резето отдолу меко щракна и той завъртя ръчката. Огледа се още веднъж да не би някой да го наблюдава и дръпна. Капакът бе малък, метър на метър, но бе много тежък и когато успя да го отвори, техникът залитна назад.

Отдолу го лъхна струя горещ въздух, в която се усещаше острата миризма на фреон. Облаци пара се издигнаха над пода на „Крипто“, призрачно осветени от червеното осветление долу. Далечното боботене на генераторите се усили в постоянен тътен. Чартрукян се изправи и погледна под краката си. Сега му приличаше повече на дупка към ада, отколкото на сервизен вход на суперкомпютър. Тясна стълба водеше към платформа под пода. Друга стълба отиваше още по-надолу, частично скрита от въртящите се червени облаци пара.