Дан Браун - Цифрова крепост

— Какво си ме зяпнал, да ти го начукам? — разнесе се дрезгав глас. Акцентът не можеше да се сбърка — на нюйоркчанин.

С онова тягостно чувство в корема, което човек изпитва при свободно падане от голяма височина, Бекър се огледа. Всички пътници го гледаха. И всички бяха пънкари. Поне половината бяха с коса, боядисана в червено, бяло и синьо.

— Sientate! — високо извика шофьорът.

Но Бекър бе прекалено замаян, за да го чуе.

— Sientate! — този път изкрещя шофьорът. — „Сядай!“ Бекър се обърна немощно към лицето в огледалото за обратно виждане. Но водачът бе чакал предостатъчно — натисна рязко педала и едновременно отпусна спирачките. Автобусът внезапно отлепи. Бекър усети, че полита, посегна да се хване за седалката, но не я уцели, залитна и се стовари на мръсния под.

На Авенида дел Сид един силует излезе от сенките. Нагласи очилата с телените рамки и се взря след отдалечаващия се автобус. Дейвид Бекър се бе изплъзнал, но това не беше за дълго. От всички автобуси в Севиля, Бекър току-що се бе качил на имащия печална слава номер 27.

А автобус 27 стигаше до едно добре известно място.

Фил Чартрукян стовари слушалката. Номерът на Джаба даваше заето. Джаба отказваше да се възползва от последната измислица на AT&T, които, за да печелят повече чрез осъществяване на всеки опит за разговор, бяха въвели услугата „чакане“. Обикновената фраза „В момента говоря по другата линия, изчакайте да ви се обадя“ пълнеше нечий джоб с милиони годишно. Игнорирането на услугата „чакане“ бе формата на мълчалив протест от страна на Джаба срещу изискването на АНС нейните служители да не се разделят с мобилните си телефони денонощно.

Чартрукян огледа празната зала на „Крипто“. Имаше чувството, че равномерното бучене на генераторите долу се засилва с всяка минута. Усещаше, че времето му изтича. Знаеше, че са му наредили да се маха, но бученето отдолу напяваше в главата му мантрата на Сис-сек: „Първо действай, обяснявай после“.

Светът на компютърната защита бе и свят на високите залози и в него няколко минути често представляваха разликата между спасяването на една система и загубването й.

Много рядко имаше достатъчно време, за да се обоснове дадена процедура, преди да се приложи. На сис-сековете се плащаше за техническите им умения и… здравите им инстинкти.

Първо действай, обяснявай после. Чартрукян знаеше какво трябва да направи. И също знаеше, че когато пушилката се уталожи, той ще стане или герой на АНС, или ще се нареди на опашката за безработни.

Голямата декодираща машина бе заразена с вирус — в това операторът бе сигурен. И имаше само един отговорен начин на действие: да бъде изключена.

Чартрукян знаеше, че има два начина за изключване на TRANSLTR. Единият бе от личния терминал на шефа, който сега бе заключен в офиса му, и по принцип бе немислим. Другият бе с помощта на аварийния главен прекъсвач, разположен на едно от подземните нива, под пода на „Крипто“.

Чартрукян преглътна тежко. Мразеше да слиза в подземните нива. Всъщност бяха го водили там само веднъж — по време на обиколката из сградата при постъпването му. Представляваше нещо като извънземна космическа станция с плетеница от висящи преходни мостове, фреонови инсталации и 40-метрова шахта, на чийто под бяха ръмжащите далеч долу агрегати…

Това бе последното място, където бе готов да отиде, а Стратмор бе последният човек, когото би искал да ядоса, но дългът си беше дълг. „Утре ще се надпреварват да ми благодарят“, помисли си той, но не беше сигурен, че ще стане точно така.

Пое дълбоко дъх и отвори металния шкаф на старшия сис-сек. Вътре имаше полица с нахвърляни по нея свалени компютърни компоненти. Зад медия-концентратор и ЛАН-тестер се виждаше висока чаша за кафе с надпис за випуск на Станфордския университет. Без да докосва ръба на чашата, той бръкна в нея и извади оттам ключ „Медеко“.

— Невероятно — изръмжа той — какви неща не знаят някои хора за компютърната защита.

— Шифър, който ни струва един милиард? — насмешливо попита Мидж, докато вървяха по коридора. — Добре си го измислил.

— Не, кълна се.

Тя го изгледа подозрително.

— Дано не е някакъв опит да ме извадиш от роклята.

— Мидж, никога не бих… — започна той възмутено.

— Знам, Чад, не ми напомняй.

След трийсет секунди Мидж седеше на стола на Бринкерхоф и разглеждаше отчета на „Крипто“.

— Видя ли? — попита той, надвесен над рамото й и за по-сигурно посочи с пръст числото. — Тези СРР? Един милиард!