Дан Браун - Цифрова крепост

— Длъжен съм да докладвам за това! — измърмори Чартрукян на себе си.

В подобни ситуации имаше само един човек, на когото да позвъни: старшият специалист по компютърна защита и безопасност на АНС, лесно избухливият сто и осемдесет килограмов компютърен гуру и създател на „Гонтлит“. Прякорът му бе Джаба. В АНС той бе нещо като полубог — бродеше из компютърните зали, гасеше виртуални пожари и без да се притеснява, ругаеше цветисто тъпотата на некадърници и невежи. Чартрукян нямаше съмнение, че в мига, в който Джаба разбере, че Стратмор си е позволил да заобиколи филтрите на „Гонтлит“, ще се случи нещо невиждано. „Лошо — помисли си той, — но аз имам задължения“. Вдигна слушалката и набра телефона, на който Джаба бе достъпен денонощно.

Дейвид Бекър крачеше безцелно по Авенида дел Сид и се опитваше да мисли. Размити сенки играеха по плочите под краката му. Водката още не се бе изпарила от организма му. Нищо в живота му не изглеждаше на фокус в този момент. Отново се сети за Сюзан и се запита дали е чула записа, който бе оставил на телефонния й секретар.

Един автобус на компанията „Севиля транзит“ спря на автобусна спирка със скърцане на спирачките. Бекър погледна натам. Никой не слезе. Дизеловият двигател изрева, напъвайки се към живот, трима тийнейджъри изскочиха от някакъв бар и на бегом се втурнаха да хванат вече тръгващия автобус — крещяха и размахваха ръце. Моторът недоволно заглъхна и децата направиха последно усилие да го настигнат.

На трийсетина метра зад тях Бекър гледаше, неспособен да повярва на очите си. Зрението му внезапно се бе фокусирало, но той знаеше, че онова, което вижда, е просто невъзможно. Беше шанс едно на милион.

„Не, имам халюцинации!“

Но точно когато хлапетиите наобиколиха вратата, за да се качат, Бекър отново я видя. И този път вече нямаше съмнения. Под светлината на уличната лампа на ъгъла тя просто не можеше да бъде сбъркана с друга.

Пътниците се качиха, моторът отново изрева с надежда и Бекър установи, че се носи към автобуса в спринт, запечатал невъзможния образ в съзнанието си: черно червило, сюрреа, диетични очни сенки и косата… три щръкнали нагоре кичура. Червен, бял и син.

Автобусът потегли и Бекър се задави в облака въглероден окис.

— Espera! — извика той, тичаше с все сила.

Плъзна се по паважа. От добрата му форма на скуош корта бе останал само бледен спомен и той усети, че губи равновесие. Между мозъка и краката му нямаше връзка. Изруга бармана и разликата във времето.

Автобусът беше от старите дизелови модели и за щастие на Бекър на първа потегляше бавно. Бекър вече скъсяваше дистанцията. Знаеше, че трябва да настигне автобуса, преди шофьорът да превключи на по-висока предавка.

Ауспусите изригнаха нов облак черен дим в подготовка за втора скорост. Бекър напрегна последни сили. Изравни се със задната броня, измести се вдясно и затича до автобуса.

Всички стари севилски автобуси пътуваха с отворени врати — по-евтин климатик от този не можеше да се измисли.

Бекър тичаше, забравил за всичко. Гумите се въртяха до него и с всяка секунда звукът на двигателя ставаше все по-висок. Той скочи към вратата, не улучи дръжката и едва не падна. Затича пак. Чу скоростната кутия да превключва подготвително, за преминаване на втора скорост.

„Няма да мога!“

Но точно когато зъбните колела се наместват да зацепят в ново положение, скоростта винаги малко намалява. Бекър се възползва от това и направи втори опит. Трансмисията включи с ръмжене на новата предавка в секундата, в която пръстите му се вкопчиха в дръжката на вратата. Рамото му едва не изскочи от ставата, когато автобусът ускори, но тласъкът го подхвана и го хвърли в автобуса.

Лежеше изнемощял на стъпалото. Паважът бягаше назад под носа му. Сега поне вече беше съвсем трезвен. Краката и раменете го боляха. Изправи се, залитна и закрачи в тъмнината. Сред силуетите пред него, само на няколко крачки, се виждаха три стърчащи кичура.

„Червен, бял и син! Намерих те!“

В съзнанието му се въртяха образи на пръстена, на чакащия го „Лиърджет“ и някъде в края на поредицата… Сюзан.

Точно когато стигна седалката на момичето и се чудеше как да го заговори, автобусът спря непосредствено под стълб на уличното осветление. За миг лицето на пънкарката се освети.

И Бекър се взря ужасен. Гримът по лицето й се бе преобразил… в набола брада. Това изобщо не беше момиче, а младеж. На горната му устна имаше сребърна обеца и беше с черно яке, а не по тениска.