Дан Браун - Цифрова крепост

— Добре де — осмели се да каже тя, — Стратмор не е излизал от „Крипто“ вече трийсет и шест часа. Някакъв шанс да се бори с вирус?

Джаба гръмко се изсмя:

— Стратмор е тук трийсет и шест часа? Бедният нещастник. Жена му сигурно го е изгонила от къщи. Разправят, че била голяма гаднярка.

Мидж помисли малко. И тя беше чула клюката. Запита се дали не е параноична.

— Мидж… — почна Джаба и преди да продължи, отпи глътка. — Ако играчката на Стратмор е хванала вирус, той щеше да ми се обади. Стратмор може да е умен, но нищо не разбира от вируси. Онова, от което разбира, се казва TRANSLTR. И е единственото, на което държи. Така че при първия знак за някакви проблеми той щеше да натисне паник-бутона, а тук този бутон вика мен. — Джаба всмукна от разстояние дълга разточена нишка моцарела. — И накрая, няма никакъв начин TRANSLTR да хване вирус. „Гонтлит“ е най-добрият пакет от филтри, който съм писал. През него не може да мине нищо опасно.

Дълга пауза. После Мидж въздъхна:

— Други идеи?

— Да. Данните ти са грешни.

— Това вече го каза.

— Да де.

Тя се намръщи.

— Не си чувал за нещо необичайно. Нещо… каквото и да е?

Джаба се изсмя.

— Мидж… чуй ме. „Скипджак“ беше грешка. Издънка на Стратмор. Но трябва да вървим напред. Забрави го. Това свърши. — Мълчанието на Мидж му подсказа, че може би си е позволил прекалено много. — Извинявай, Мидж. Знам, че ти го отнесе тогава. Стратмор не беше прав. И мисля, че си представям какво е отношението ти към него.

— Това няма нищо общо със „Скипджак“ — твърдо заяви тя.

„Да бе“, помисли си Джаба.

— Виж, Мидж, на мен Стратмор ми е абсолютно безразличен. Така де, той е криптолог. А те до един са егоцентрични задници. Хвани кой да е и първите му думи ще са, че иска резултат от обработката за вчера. Всеки техен файл е онзи, дето ще спаси света.

— Не разбирам мисълта ти.

Джаба въздъхна.

— Казвам, че Стратмор е побъркан като останалите. Но заедно с това казвам, че обича TRANSLTR повече от проклетата си жена. И че ако имаше проблем, щеше да ми се обади.

Мидж мълча дълго. Накрая неуверено въздъхна.

— Значи данните ми са грешни?

— Там при теб да няма ехо? — засмя се Джаба и също се засмя. — Виж, Мидж… Пусни ми поръчка. Първата ми работа в понеделник ще е да проверя компютъра ти. А междувременно веднага се махай оттук. Събота вечер е. Изчукай се с някой или направи нещо…

Тя пак въздъхна:

— Опитвам се, Джаба. Повярвай ми, опитвам се.

Клуб „Ембрухо“ — в превод „Магьосник“ бе разположен в предградията, близо до последната спирка на автобусна линия номер 27. Приличаше повече на укрепление, отколкото на данс клуб, защото бе заобиколен от всички страни от високи измазани стени, в които бяха взидани парчета от натрошени бирени бутилки — първобитна охранителна система, гарантираща, че никой не може да влезе нелегално, без да остави част от кожата си по стената.

Бекър се бе примирил с мисълта, че се е провалил. Беше време да се обади на Стратмор с лошата новина — издирването бе безнадеждно. Беше положил съвестно всички усилия и сега бе време да се прибира у дома.

Но в момента, докато гледаше тълпата напиращи да влязат през входа, не бе толкова сигурен, че съвестта му ще го остави да зареже търсенето. Пред него бе най-голямото струпване на пънкари, което бе виждал — истинско море от прически в червено, бяло и синьо.

Бекър въздъхна; преценяваше възможностите. Огледа още веднъж тълпата и сви рамене. „И къде другаде би могла да е тя в събота вечер?“ Прокле лошия си късмет и слезе от автобуса.

Входът за клуб „Ембрухо“ бе дълъг каменен коридор. В мига, в който влезе в него, Бекър бе подхванат и понесен навътре от тълпата нетърпеливи посетители.

— Махни се от пътя ми, педеруго! — викна му някакъв набоден като игленик тип и го сръга с лакът в ребрата.

— Готина връзка — подигра се друг и дръпна вратовръзката на Бекър.

— Искаш ли да се чукаме? — попита го една тийнейджърка: изгледаше като извадена от „Зората на мъртвите“.

Тъмнината на коридора се изливаше в необятна бетонна камера, наситена с воня на алкохол и пот. Сцената пред очите му бе сюрреалистична: огромна подземна пещера, в която стотици тела се движеха в единен ритъм. Телата подскачаха, притиснали ръце отстрани, с глави, клатещи се като безжизнени луковици, закачени за вкаменен гръбначен стълб. Най-побърканите се засилваха по сцената, скачаха във въздуха и се приземяваха върху море от човешки крайници — и почваха да ги подхвърлят като големи плажни топки. Стробоскопични лампи под тавана придаваха на цялата сцена гледката на застинал кадър от стар черно-бял ням филм.