Дан Браун - Цифрова крепост

От отсрещната стена боксове с големината на микробуси излъчваха звук с такава зверска мощност, че дори най-заклетите танцуващи не можеха да се приближат на по-малко от десетина метра до видимо пулсиращите мембрани на говорителите от страх да не бъдат издухани.

Бекър запуши уши и започна систематично да сканира тълпата. Навсякъде виждаше само глави в червено, бяло и синьо. Телата бяха притиснати едно в друго така плътно, че беше невъзможно да различа кой в какво е облечен. Във всеки случай погледът му не виждаше британски флаг. Беше очевидно, че всеки опит за вмъкване в тълпата граничи с риск от омачкване. До него някой започна да повръща.

Страхотно! Бекър мъченически изпъшка. После тръгна по някакъв напръскан със спрей коридор.

Коридорът премина в дълъг тесен тунел с огледални стени, който излезе на някаква веранда с маси и столове. И тук беше претъпкано с пънкари, но на Бекър му се стори като райска градина — над главата му имаше открито небе, а музиката бе останала някъде назад.

Като пренебрегваше любопитните погледи, Бекър тръгна из тълпата. Разхлаби възела на вратовръзката си и се стовари на един стол край незаета маса. Струваше му се, че от събудилото го сутринта обаждане на Стратмор е минала цяла вечност.

Разчисти празните бирени бутилки на масата и отпусна глава върху ръцете си. „Само няколко минутки“, бе последната му мисъл.

На осем километра оттам мъжът с очилата с телени рамки седеше на задната седалка на такси, което се носеше по селския път:

— Ембрухо — изсумтя той, за да напомни на шофьора къде иска да бъде закаран.

Шофьорът кимна и пак погледна с любопитство клиента си в огледалото. После промърмори:

— Ембрухо. Всяка нощ нови откачени.

Токуген Нуматака лежеше гол на масата за масаж в президентския си апартамент. Личната му масажистка разтриваше схванатия му врат. Тя заби пръсти в месестите джобове между ключиците и бавно стигна до линията на хавлиената кърпа около кръста. После ръцете й отидоха още по надолу… под кърпата. Нуматака не реагира. Мислите му бяха другаде. Беше чакал да позвънят на личната му линия. Но никой не се бе обадил.

На вратата се почука.

— Влез — каза той.

Масажистката побърза да извади ръцете си изпод кърпата. На прага се появи телефонистката и побърза да се поклони.

— Уважаеми председателю…

— Говори.

Телефонистката се поклони пак.

— Говорих с телефонната централа. Обаждането е било от страна с код едно… Съединените щати.

Нуматака кимна. Новината беше добра. Съединените щати. Той се усмихна. Значи бе истина.

— От къде в САЩ? — попита той.

— Работят по въпроса, сър.

— Добре. Обади ми се, когато научиш повече.

Телефонистката се поклони и излезе.

Нуматака позволи на мускулите си да се отпуснат. Страна с код 1. Наистина добра новина.

Сюзан Флечър нетърпеливо влезе в тоалетната на „Крипто“ и бавно преброи до петдесет. Главата й бучеше. „Още малко — каза си тя. — Хейл е «Северна Дакота».“

Питаше се какви ли са плановете на Хейл. Смяташе ли той да обяви ключа публично? Или щеше да се полакоми и да опита да продаде алгоритъма? Както и да е, тя не можеше да чака повече. Беше крайно време. Трябваше да отиде при Стратмор.

Открехна предпазливо вратата и погледна към отразяващата стена в далечния край на „Крипто“. Нямаше никакъв начин да разбере дали Хейл наблюдава отвътре. Налагаше се да опита бързо да отиде при Стратмор. Не прекалено бързо, разбира се… не можеше да си позволи да даде повод на Хейл я да заподозре, че разполага с нещо срещу него. Посегна към вратата и тъкмо се готвеше да я доотвори, когато чу гласове. Мъжки гласове.

Гласовете идваха през отвора на вентилационната шахта долу до пода. Тя пусна вратата и клекна при решетката. Думите се заглушаваха от бученето на генераторите долу. Но разговорът като че ли идваше от нивото на свързващите железни мостове. Единият глас бе висок и пронизителен. Гневен. Май беше на Фил Чартрукян.

— Не ми вярваш, така ли?

Разгорещен спор, от който нищо не можеше да се разбере. После:

— Имаме вирус!

Нови крясъци.

— Трябва да се обадим на Джаба!

Шум от боричкане.

— Пусни ме!

Звукът, който последва, беше почти нечовешки — дълъг вой на ужас, сякаш измъчвано животно щеше всеки миг да умре. Сюзан замръзна до решетката. Воят секна така рязко, както беше започнал. Възцари се тишина.

В следващия миг, като по сценарий от евтин филм на ужасите, осветлението в тоалетната бавно притъмня. После лампите примигнаха и изгаснаха напълно. И Сюзан Флечър се озова в абсолютна тъмнина.