Дан Браун - Цифрова крепост

— Шефе!

Никакъв отговор.

Сюзан слезе по стълбата. Горещият въздух нахлу под полата й. Стъпалата бяха плъзгави от кондензирана влага.

— Шефе?

Но Стратмор дори не се обърна. Продължаваше да се взира надолу, като изпаднал в необясним транс. Сюзан проследи погледа му. Отначало не видя нищо освен въртящи се облаци мъгла. После изведнъж… Тяло! Шест етажа по-долу. Появяваше се и изчезваше сред кълбетата пара. Пак го видя. Извити под невъзможен ъгъл крайници. На двайсет и седем метра под тях Фил Чартрукян лежеше проснат върху металните ребра на главния генератор. Тялото му бе тъмно и обгоряло. Изглежда, бе дало на късо основното захранване на „Крипто“.

Но най-вледеняващият образ бе не този на Чартрукян, а на друг човек, друго тяло, по средата на високата стълба, свит, сгушен в тъмнината. Но мускулестото му телосложение не можеше да се сбърка — беше Грег Хейл.

Пънкът крещеше в лицето на Бекър:

— Меган е на моя приятел Едуардо! Да не си припарил до нея!

— Къде е тя? — Сърцето на Бекър биеше до пръсване.

— Шибай се!

— Ситуацията е критична! — отсече Бекър и сграбчи хлапето за ръкава. — У нея има един пръстен, който ми принадлежи! Но аз ще й платя за него. Много!

Двуцвет изведнъж избухна в смях:

— Да не искаш да кажеш, че онзи грозен златен боклук е твой?

— Ти си го видял?! — невярващо попита Бекър.

Двуцвет кимна многозначително.

— Къде е?

— Нямам представа — засмя се Двуцвет. — Според мен Меган се опитва да го продаде.

— Иска да го продаде?!

— Спокойно, пич, засега няма никакви кандидати. Обаче да ти кажа, имаш скапан вкус за бижута.

— Сигурен ли си, че никой не го е купил?

— Бе ти луд ли си? За четиристотин долара? Казах й, че й давам петдесет, но тя иска повече. Трябвало да си купи самолетен билет.

Бекър изстина.

— За къде?

— За шибания Кънетикът — отсече информирано Двуцвет.

— Кънетикът?

— Да бе, нали това ти казвам. Връща се при мама и при тате. Писнало й да кисне в испанското семейство, дето дошла да учи език. Трите братчета-испанчета все я задявали. Нямало топла вода, представяш ли си?

Бекър усети в гърлото му да засяда буца.

— И кога си заминава?

— Кога? — Двуцвет се изсмя. — Сигурно отдавна е излетяла. Замина за летището преди часове. Според нея било най-доброто място да пробута пръстена. Имало богати туристи и всякакви тъпаци. Каза, че в мига, в който се види с пари, купува билета и да я няма.

На Бекър му прилоша. „Това сигурно е някаква тъпа шега, нали?“

— Как е фамилното й име?

Двуцвет помисли върху въпроса и сви рамене.

— Кой полет ще вземе?

— Май първия през уикенда — Севиля, Мадрид, Ла Гуардия. Само за колежанчетата, защото е евтин. Натискат се по задните седалки и смучат фасове.

Бекър изпъшка безпомощно и прекара пръсти през косата си.

— И кога е този полет?

— Точно в два след полунощ, всяка събота. Сега вече трябва да е над океана.

Бекър погледна часовника си. Показваше 1:45. Обърна се объркан към Двуцвет.

— Не каза ли, че излита в два?

Пънкът кимна ухилен.

— Преебан си, старче.

Бекър ядосано му посочи часовника си:

— Но сега е още два без петнайсет!

Двуцвет изгледа часовника видимо озадачен.

— Я, мамка му… — После се изкиска: — Ей, да ти кажа, че обикновено се наквасвам така чак към четири!

— Как се стига най-бързо до летището? — сряза го Бекър.

— Отпред има таксита.

Бекър извади банкнота от хиляда песети от джоба си и я тикна в ръката на Двуцвет.

— Хей, пич… благодаря! — извика хлапето след него — Кажи на Меган здрасти от мен, ако я видиш!

Но от Бекър вече нямаше и следа. Двуцвет въздъхна и залитайки тръгна към сцената. Беше прекалено пиян, за да обърне внимание на мъжа с очилата с телени рамки, който го последва.

Бекър изхвръкна навън и се огледа за такси. Нямаше. Изтича при якия пазач на входа.

— Такси!

Пазачът поклати съжалително глава:

— Demasiado temprano. — „Много е рано“. „Много рано? Два през нощта е!“

— Pidame uno! — „Повикай ми едно“. Младежът извади от джоба си телефон, каза няколко думи и после обясни:

— Veinte minutos.

— Двайсет минути? — Бекър не повярва на ушите си. — Y el autobus?

Пазачът сви рамене.

— Четиридесет и пет.

Бекър безпомощно вдигна ръце във въздуха. Страхотно!

Пърпоренето на маломощен двигател го накара да се обърне. Звучеше му като механичен трион. Едро хлапе и накиченото му с вериги гадже влизаха в паркинга със стар мотопед „Веспа 250“. Полата на момичето се бе набрала до кръста, но това не му правеше никакво впечатление. Бекър се хвърли към тях. „Не мога да повярвам, че правя това — мина му през главата. — Та аз мразя мотоциклетите!“ После извика на момчето: