Дан Браун - Цифрова крепост

— Убили сте го! — изпищя тя. — Убили сте го! — Залитна към екрана и протегна ръце. — Дейвид…

Всички я гледаха смутено. Сюзан се приближи до екрана. Все така повтаряше името на любимия си, без да откъсва поглед от него.

— Дейвид — задъхано прошепна тя. — О, Дейвид… как можаха…

Фонтейн изглеждаше объркан.

— Познавате ли този човек?

Сюзан изобщо не го чу. Спря пред големия екран и все така объркана и смазана продължи да шепне името на мъжа, когото обичаше.

Празнотата в съзнанието на Дейвид Бекър бе всепоглъщаща. „Аз съм мъртъв“. Но все пак чуваше нещо. Далечен глас…

Изпитваше пареща болка. Кръвта му бе като течен огън. „Това тяло не е моето“. Но наистина чуваше някакъв глас, който го викаше. Тъничък, далечен… Част от него. Имаше и други гласове… непознати, несъществени. Викаха нещо. Опита се да ги блокира. Защото го интересуваше само онзи глас. Който се усилваше и отслабваше на приливи и отливи.

— Дейвид…

Разсеяна светлина. Съвсем слаба в началото… сив отвор в тъмнината. Засилваше се. Бекър опита да помръдне. Болка. Опита да проговори. Тишина. Гласът не спираше да го призовава.

До него имаше някой, който го повдигаше. Бекър немощно опита да се обърне към гласа. Или може би някой го обръщаше? Викаха го. Той разсеяно погледна осветения образ на някакъв малък екран. Беше жена… жена, която гледаше към него от друг свят. „Дали не ме наблюдава как умирам?“

— Дейвид…

Гласът му бе познат. Тя беше ангел. Беше дошла да го вземе. Ангелът проговори:

— Дейвид, обичам те.

И той изведнъж разбра.

Сюзан протягаше ръце към екрана, плачеше, смееше се, понесена от вихрушката на невероятни емоции. Трескаво избърса сълзите по бузите си.

— Дейвид… аз… аз мислех…

Агент Смит сложи Дейвид на стола с лице към камерата.

— Малко е замаян, мадам. Дайте му секунда.

— Но… — запъна се Сюзан. — Видях съобщение, в което се казваше, че…

Смит кимна.

— И ние го прочетохме. Улохот е избързал с преброяването на пилците.

— А кръвта…

— Мускулна рана — отговори Смит. — Вече я бинтовахме.

Сюзан бе загубила дар слово.

Агент Колиандър се обади зад кадър:

— Ударихме го с новия J23 — парализиращо оръжие с дълготраен ефект. Сигурно го е заболяло силно, но трябваше да го приберем от улицата без забавяне.

— Не се тревожете, мадам — увери я Смит. — Ще се възстанови напълно.

Дейвид Бекър гледаше малкия монитор пред себе си. Беше объркан и замаян. Картината на екрана показваше зала… зала, в която цареше хаос. Сюзан бе там и го гледаше.

Плачеше и се смееше.

— Дейвид! Господи, благодаря ти! Мислех, че съм те изгубила!

Той разтри слепоочията си, намести се пред камерата и придърпа микрофона.

— Сюзан?

Тя го погледна удивено. Мъжествените черти на Дейвид изпълваха целия огромен екран. Гласът му изгърмя в залата:

— Сюзан, искам да те попитам нещо. — Резониращият му глас накара всички да забравят за миг работата си и да се обърнат към него.

— Сюзан Флечър — избоботи гласът, — ще се омъжиш ли за мен?

В залата се възцари мъртва тишина. Някакъв бележник падна на пода, но никой не се наведе да го вземе. Чуваше се само лекото жужене на вентилаторите на мониторите и равномерното дишане на Дейвид Бекър, донасяно дотук от Испания.

— Д-дейвид… заекна Сюзан, без да съзнава, че около нея има трийсет и седем души, които наблюдават сцената с приковано внимание. — Ти вече ме попита, не помниш ли? Преди пет месеца. И аз се съгласих.

— Зная — широко се усмихна той. — Само че този път… той вдигна лявата си ръка пред камерата и показа златната халка на безимения си пръст, — този път имам пръстен.

— Прочетете го, господин Бекър! — заповяда Фонтейн.

Джаба седеше плувнал в пот, вдигнал ръце над клавиатурата.

— Да — обади се и той, — прочетете благословения надпис!

Сюзан Флечър стоеше до тях — коленете й трепереха, но лицето й сияеше. Всички в залата бяха зарязали текущите си задачи и гледаха с надежда огромното изображение на Дейвид Бекър. Професорът завъртя пръстена в ръцете си и се вгледа в гравирания текст.

— И четете внимателно! — предупреди Джаба. — Една правописна грешка може да ни преебе!

Фонтейн остро изгледа Джаба. Ако имаше област, в която директорът бе специалист, това бяха кризисните ситуации и той знаеше, че създаването на допълнително напрежение не е добра идея.

— Спокойно, господин Бекър. Ако направим грешка, ще въвеждаме кода, докато не го направим както трябва.