Дан Браун - Цифрова крепост

Възражението накара Фонтейн да се поусмихне.

— В такъв случай предполагам не знаете кой съм аз.

— И какво значение има това? — разгорещено отвърна блондинът.

— Нека обясня — прекъсна го Фонтейн. — Нека ви обясня нещо веднага.

След няколко секунди, с почервенели лица, двамата мъже се представиха на директора на Агенцията за национална сигурност:

— Сър, аз съм агент Колиандър, а това е агент Смит.

— Чудесно — въздъхна Фонтейн. — Докладвайте.

Сюзан Флечър продължаваше да седи със затворени очи в дъното на залата и да се бори със задушаващата я самота, която сякаш я притискаше физически. Ридаеше вътрешно, ушите й пищяха. Нищо не чувстваше и не искаше да чувства. Хаосът в контролната зала достигаше до съзнанието й като тих шепот.

Междувременно присъстващите неспокойно слушаха доклада на агент Смит.

— В изпълнение на вашата заповед, господин директор започна Смит, — ние сме в Севиля вече втори ден с цел проследяване на Енсей Танкадо.

— Разкажете ми за убийството — нетърпеливо го подкани Фонтейн.

Смит кимна.

— Наблюдавахме го от микробуса. Намирахме се на около петдесет метра. Стана съвсем гладко. Улохот несъмнено е голям професионалист. Но след това нещата излязоха извън контрол. Появиха се странични хора и Улохот така и не успя да изземе обекта.

Фонтейн кимна. Агентите му бяха докладвали по време на визитата му в Южна Америка, че нещо не се е развило по плана — точно това го бе принудило да съкрати посещението си там.

Намеси се Колиандър:

— Останахме с Улохот, както наредихте. Но той изобщо не опита да отиде в моргата. Вместо това започна да следи някакъв мъж. Който изглеждаше съвсем обикновен… костюм и вратовръзка.

— Обикновен? — Фонтейн се замисли. Това му изглеждаше като игра на Стратмор — който разумно бе решил да не намесва АНС в тази история.

— Отказ на FTP филтрите! — извика един от техниците.

— Обектът ни трябва — настоя Фонтейн. — Къде е Улохот?

Смит погледна през рамо.

— Ами… при нас е, сър.

Фонтейн въздъхна с облекчение.

— Къде? — Това беше най-добрата новина през целия този отвратителен ден.

Смит посегна към камерата я завъртя. Обективът обходи вътрешността на микробуса и се видяха две отпуснати тела, подпрени на задната стена. И двете не показваха признаци на живот. Едното бе на едър мъж с очила с телени рамки. Другият бе по-млад, с тъмен перчем и окървавена риза.

— Улохот е отляво — сметна за нужно да поясни Смит.

— Улохот е мъртъв? — повиши глас директорът.

— Да, сър.

Фонтейн знаеше, че по-късно ще се намери достатъчно време за подробни обяснения. Погледна за миг изтъняващите щитове и каза бавно и отчетливо:

— Агент Смит. Трябва ми обектът.

Смит го погледна смутено.

— Сър, ние продължаваме да нямаме и най-малка представа какво точно представлява той. Информирани сме само за онова, което се налага да знаем.

— Тогава го потърсете! — нареди Фонтейн.

Безсилен да помогне с каквото и да било, директорът проследи как двамата агенти претърсват двете отпуснати тела за лист със случайни букви и цифри. Джаба пребледняваше все повече и повече.

— Господи, те не могат да намерят нищо. Свършени сме!

— Губим FTP филтрите! — извика разтревожен глас. — Оголване на третия щит!

На големия екран агентът с военната подстрижка безпомощно разпери ръце.

— Сър, никакъв ключ няма. Претърсихме обстойно и двамата. Джобове… облекло… портфейли. Никаква следа. Улохот носеше компютър модел „Монокъл“ и прегледахме и него. Доколкото може да се прецени, не е изпращал нищо наподобяващо случаен низ от цифри и букви… само списък на убитите.

— По дяволите! — изпусна нервите си Фонтейн. — Трябва да е там. Продължавайте да търсите!

Джаба реши, че е видял достатъчно: Фонтейн бе играл хазартно и бе загубил. Сега беше ред той да поеме контрола над нещата. Грамадният сис-сек се спусна от подиума като буря от планина — и се развика на служителите си:

— Получете достъп до дублиращите вериги! Започнете изключване! Веднага!

— Няма да успеем! — отчаяно извика Соши. — Трябва ни половин час. Докато успеем да изключим, всичко ще е свършило!

Джаба отвори уста да я скастри, но в същия миг откъм задната половина на залата се разнесе отчаян вик.

Всички се обърнаха. Сюзан Флечър бе станала. Приличаше на привидение. Лицето й бе тебеширенобяло, а очите й бяха приковани в екрана, където поредният петсекунден кадър показваше Дейвид Бекър — безжизнен и окървавен на пода на микробуса.