Дан Браун - Цифрова крепост

Но директорът не изглеждаше развълнуван.

— Трябва да има някакъв друг начин.

— Да! — изкрещя Джаба. — Кил-кодът! Само че, както разбирам, единственият, на когото е известен, е мъртъв!

— А не можем ли да извъртим комбинациите? — предложи Бринкерхоф. — Методът на грубата сила. Да го налучкаме?

Джаба безпомощно вдигна ръце.

— Господи боже мой! Става дума за нещо като парола, с други думи — случайна комбинация. Няма как да се досетим. Да го налучкаме!? Ако смяташ, че можеш да въведеш шестстотин трилиона числа в следващите четиридесет и пет минути… моля, заповядай!

— Кил-кодът е в Испания — със слаб глас се намеси Сюзан. Всички присъстващи се обърнаха към нея. Това бяха първите й думи от доста време.

— Танкадо го е предал, преди да умре — обясни тя. Очите й бяха плувнали в сълзи.

Никой не разбираше за какво става дума.

— Ключът — обясни Сюзан и потръпна. — Командър Стратмор е изпратил там човек, който да го издири.

— И? — попита Джаба. — Намерил ли го е?

Сюзан неуспешно се опитваше да преглътне напиращите да бликнат сълзи.

— Да — задавено отговори тя. — Мисля, че е успял.

В командната зала се разнеси силен вик:

— Акули!

Джаба мигновено се извърна към екрана. Извън концентричните окръжности се бяха появили две тънки линии. Изглеждаха като сперматозоиди, опитващи се да оплодят съпротивляваща се яйцеклетка.

— Кръв във водата, момчета! — Джаба се обърна към директора. — Трябва ми решение. Или започваме да изключваме моментално, или няма да успеем да го направим навреме. В мига, в който усетят, че „Бастион“ го няма, двамата натрапници ще нададат боен вик.

Фонтейн не реагира. Беше дълбоко замислен. Новината на Сюзан Флечър за намиращия се в Испания ключ му се бе сторила окуражаваща. Той я погледна. Тя изглеждаше като оттеглила се в собствен свят, седнала безсилно на един стол и отпуснала глава в ръцете си. Фонтейн не знаеше какво точно е предизвикало тази реакция, но каквото и да беше, време за това нямаше.

— Искам решение! — продължи да настоява Джаба. — Веднага!

Фонтейн вдигна поглед. И му отговори с абсолютно спокоен глас:

— Искаш решение? Ще го получиш. Няма да изключваме! Ще чакаме.

Челюстта на Джаба провисна.

— Какво?! Но това е…

— Риск — прекъсна го Фонтейн. — Гамбитен ход, който може да ни донесе печалбата. — Той взе мобилния телефон на Джаба, набра един номер и каза: — Мидж. Слушай внимателно…

— Надявам се да знаете какво правите — изсъска Джаба. — Защото така губим последната възможност за планомерно изключване.

Но Фонтейн не му отговори.

Сякаш чакала точно този момент, вратата на командната зала се отвори и през нея влетя Мидж. Беше толкова задъхана, че едва можеше да говори.

— Директоре… Централата ще ни свърже всеки миг.

Фонтейн се обърна очаквателно към екрана. След петнайсет секунди на него се появи жива картина.

В началото образът бе на снежинки и малко накъсан, но постепенно се изчисти. Това беше предаване на образ с помощта на QuickTime — само пет кадъра в секунда. Картината показваше двама души. Единият беше рус, с военна подстрижка, другият — типичен американски блондин. И двамата бяха седнали срещу камерата като телевизионни говорители в очакване да бъдат пуснати в ефир.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Джаба.

— Стой мирно! — сряза го Фонтейн.

Мъжете седяха в нещо като микробус. Около тях висяха всевъзможни кабели. В този момент с пращене се включи звуковият канал. Изведнъж картината се обогати с фонов шум.

— Получаваме звук и образ по два различни канала, така че звукът ще има петсекундно закъснение в двете посоки.

— Кои са тези хора? — неспокойно попита Бринкерхоф.

— Сателитна връзка — мъгляво обясни Фонтейн, без да сваля поглед от двамата мъже, които бе изпратил в Испания. Просто бе взел нужната предпазна мярка. Бе приел плана на Стратмор в почти всички негови подробности: прискърбната необходимост да бъде отстранен Енсей Танкадо, модифицирането на „Цифрова крепост“ — всичко това беше поставено на здрава основа. Но в него бе имало нещо, от което Фонтейн се чувстваше притеснен — използването на Улохот. Улохот бе опитен, но беше наемник. Можеше ли при това положение да му се има доверие? Дали нямаше да задържи ключа за себе си? Фонтейн бе преценил, че е разумно да го държи под око, ей така, за всеки случай, и бе направил необходимото.

— В никакъв случай! — извика в камерата мъжът с военната подстрижка. — Имаме заповед! Докладваме само на директор Лиланд Фонтейн и на никой друг.