Робер Мерл - Добре охранявани мъже

Това, което станало после, можеше лесно да се предвиди. Партизаните нахлули в Белия дом, няколкото милиционерки, които го охранявали, започнали да стрелят и били убити, вратите — изкъртени, а Бедфорд — гонена от стая в стая. В последвалата суматоха, не можа да се установи със сигурност дали е било убийство, самоубийство или нещастен случай, президентката изхвърчала от един прозорец.

Избрана преди година за вицепрезидентка по „картончето“ на Шърман, след неговата смърт Бедфорд стана президентка. А когато тя умря, съгласно конституцията нейното място в Белия дом зае председателката на Сената.

Тази жена, която след Бедфорд заставаше начело на „най-могъщата държава в света“, беше почти непозната от широката публика. Казваше се Елизабет Хоуп. Разведена, омъжена за втори път и вдовица още след първия месец от епидемията, тя бе на четиридесет и осем години, грижеше се за четирите си деца от двата брака и преди да стане сенаторка, ръководела успешно едно промишлено предприятие за готово облекло.

Денят, в който новата президентка на САЩ положи клетва, малката група заточеници в Отава взе самолета за Вашингтон. Буридж, Бароу и Джеки сияеха от радост. Опасната им и смела борба завършваше с победа. И за тях, и за САЩ започваше нов живот: Елизабет Хоуп, неоспорима, но предпазлива водителка на антибедфордистката опозиция в Сената, бе една от нелегалните ръководителки в национален мащаб на „ние“.

В сравнение с тези големи събития моят личен живот изглежда доста маловажен, но все пак искам да кажа няколко думи, защото с мен стана същото, каквото и с милиони мъже, останали живи в САЩ: завземането на властта от „ние“ преобърна с главата надолу цялото ми съществование, макар и по съвсем различен начин, отколкото при Бедфорд. Още от първата нощ след бягството, която прекарах в Отава, аз вече предусещах какво ме очаква. В два часа през нощта в един хотел извън града, с натъпкан с постове парк, ни предоставиха две стаи с по две легла, отделени помежду с баня. Като истински целомъдрен американец, аз предложих да се настаня в едната с Дейв, а другата да бъде за Джеки и Буридж. Двете жени се усмихнаха и се спогледаха съучастнически и с израз на превъзходство — все едно, че не заслужава да обръщат внимание на лицемерното ми предложение. И тогава Джеки каза с нетърпящ възражение тон:

— Не. Все още не съм разказала всичко на Дейв. Ще спим с него в една стая. А вие с Буридж ще се настаните в другата.

Така и стана. Един бог само знае колко много бях чакал този момент. Но когато най-после настъпи, аз се чувствувах прекалено изтощен, за да се зарадвам. Щом останахме сами, Буридж ме погледна, само веднъж и с достойно за възхищение хладнокръвие взе едно съвсем разумно решение: вдигна телефонната слушалка и поръча на администраторката да ни събуди в шест часа сутринта.

— Дотогава — рече тя, поглеждайки ме нежно и затваряйки телефона — ще оставя да поспи горкото ми животинче.

Мина една седмица. Седмица, през която дните ми се струваха дълги, а нощите — къси. Днес с усмивка си спомням за душевното ми състояние от ония дни: понесъл бях своя дял от неуспехи и тежки загуби и най-после бях срещнал Буридж, а тя представляваше „във всяко отношение“ най-доброто, което може да пожелае един мъж. Освен това и Дейв я обичаше, намерила бе подходящия тон с него, държеше се майчински и тактично. С една дума Буридж, Дейв и аз, тримата заедно на един кораб, се готвехме да се понесем с попътен вятър към небесните кръгозори. Пълно щастие за тримата, „семейна клетка“, малко спокойно островче сред световния хаос.

На третата вечер, докато Буридж е отпуснала глава на рамото ми, аз казвам:

— Предполагам, че Анита няма да ми създаде трудности по развода.

— Защо ти смяташ да искаш развод?

— Колкото се може по-скоро, изненадва ли те това?

— Не ме изненадва. — И след кратка пауза додава. — Но не виждам какъв смисъл има.

Отдръпвам се, повдигам се на лакът, поглеждам я и питам с безизразен глас:

— Не ме ли обичаш толкова, че да се омъжиш за мен?

— Обичам те. И толкоз — точка.

— Но не толкова, че да се омъжиш за мен?

— Едното няма нищо общо с другото.

Замълчавам, после подхвърлям:

— Струва ми се, че когато човек обича някого, иска да живее с него.

— Това смятам да направя и аз — отвръща Буридж и ме поглежда лукаво.

— Без да се омъжиш за мен ли?

— Да.

— Защо?

— Традиционният моногамен брак, Ралф, е вече напълно остаряла форма.