Робер Мерл - Добре охранявани мъже

Вярно ли е, или не е вярно, не знам. Но не обичам подобни спорове. Несигурна почва. Мочурище. Блато. Не можеш с часове да се измъкнеш от него. Излизам колкото се може по-бързо от това диалектическо тресавище и стъпвам на твърдата почва на конкретното.

— А ако имаме дете, какво ще стане?

— Какво ще стане с детето на Джеки?

Поглеждам я стъписан. Как не се досетих по-рано! Те всичко си казват! Само от мен крият, като от дете… Като детето, което направих на Джеки или по-точно, което тя ме накара да й направя. Защото все пак не бива да преувеличаваме ролята на моята инициатива в онази бурна нощ…

— Не знам — отговарям объркано. — Не съм я питал.

— Каквото направя и аз — заявява Буридж. — Ще му дам моето име и ще го отгледам.

— Без моя помощ?

— С твоята доброволна помощ, ако желаеш и докато живеем заедно.

— А ако ме изоставиш?

Буридж реагира по най-неочакван начин: обсипва ме по врата с нежни целувки.

— О, колко си мил, Ралф. Не допускаш дори, че ти би могъл да ме изоставиш!

Грабвам я в прегръдките си. Изпълвам се с умиление към нея, после към себе си. На края вече не знам към кого от двамата се умилявам. Както и да е. Да не задълбаваме повече. Нека оставим да отминат тези минути на нежно мълчание. И да се надяваме, че те често ще ни спохождат. Поглеждам Буридж с признателност. Ето поне един човек, който оценява добрите ми качества. Не като Анита. У Анита изчоплиш ли малко гланца на чаровността и коравосърдечието избива. Въпрос на нос. Носът на Анита, тънък, леко извит, малко заострен и както тя самата казва, „изящно изваян“, винаги ми се е струвал свързан с известна суховатост. А колко по-вдъхващ сигурност е кръглият нос на Буридж или вирнатото носле на Колет Лаграфьой!

— Ако се разделим — продължава Буридж, — сигурно е едно: ще поема сама, без никаква помощ отглеждането на детето.

— Значи никаква издръжка.

— Абсолютно никаква. Жената се унижава, като приема да бъде финансово зависима от мъжа. Трябва да се справи самостоятелно със собствената си заплата.

— А правото на свиждане?

— Не е никакво право — прекъсва ме веднага тя, — и не е свързано с изплащането на издръжка. Просто едно взаимно споразумение.

Мълчание.

— Струва ми се все пак — казвам аз, — че от нас двамата като двойка аз се оказвам маловажният и безотговорен елемент. Ще имаме заедно с теб дете и аз няма да имам никакви задължения към него.

— Нито пък права.

— Значи ще му бъда съвсем чужд, така ли?

— Не. Ще се занимаваш с него колкото желаеш. Ще загубиш в същност едно двойно опекунство: над „твоята“ жена и над „твоето“ дете.

— Искаш да кажеш — остро възразявам аз, — че цялата власт ще мине в ръцете на майката?

— Да.

Едно не рязко, но решително „да“.

— В такъв случай това е матриархат.

— Да.

Замълчавам, за да преглътна тези две „да“ и продължавам:

— Но нали така още от началото ще се установи неравенство между мъжа и жената и то напълно обратно на досегашното!

— Да, вярно е — честно признава Буридж. — Има известна несправедливост. Често сме спорили за това. Но какво може да се направи? Всички смятаме, че освобождението на жената е именно на такава цена.

— Колко удобно — възкликвам аз — и колко лесно е да се примириш с една несправедливост, когато си облагодетелствуван от нея…

Буридж не отговаря. Не мога да кажа, дали е решила „последната дума“ да бъде моя, или да си направи оглушки пред протестите ми. Но ако наистина става въпрос за оглушки, принуден съм, уви, да призная, че виждам в това една типично мъжка тактика: вежливият, но категоричен отказ или още по-лошото — развеселената снизходителност на мъжа пред вековните искания на слабия пол.

Но това не е всичко. Още преди подвеждането под съдебна отговорност на Бедфорд и идването на власт на „ние“ в САЩ, в Отава аз ще минавам от изненада към изненада в личния си живот.

На осмия ден съм зает до много късно вечерта, обаждам се по телефона в хотела триото да не ме чака за вечеря и когато най-после се прибирам в стаята си, установявам, че светлината е загасена, а вратата — незаключена. Не искам да събуждам Буридж. Не запалвам лампата и влизам в банята да се съблека и да взема един душ. После отивам до леглото и все така в тъмното търся пижамата си. Безуспешно. Камериерките в този хотел показват завидна изобретателност да укриват въпросния вид дрехи.

Натискам копчето на малката нощна лампа и това, което виждам, ме кара да забравя какво търся. В съседното легло, подавайки се от завивките — руси коси. Веднага познавам цвета и прическата.