Робер Мерл - Добре охранявани мъже

— Джеки! — възкликвам аз.

Тя показва глава, премигва и първото, което прави, бих се обзаложил, че ще е така — е да се разсмее. Това момиче има весел характер.

— Джеки! Какво правите тук? Тя наново се разсмива.

— О, Ралф! Каква физиономия правите! Колко сте смешен! Освен това гол мъж не бива да изглежда учуден. Съчетанието е невероятно!

— Къде е Буридж, Джеки?

— В съседната стая. Където искате да бъде?

— С Дейв ли?

— Не. Дейв си има вече самостоятелна стая. Беше много засегнат, че трябва да дели жилището си с дама.

Изпитвам облекчение. Може да съм старомоден, но все пак не бих искал момчето да си задава прекалено много въпроси.

— Но това не ми обяснява защо ви намирам тук? — настоявам аз.

Тя се разсмива още по-силно.

— Как се чудите, докторе! Трябва отново да тръгнете на училище! И после няма да е първата нощ, която прекарваме заедно, нали!

— А Буридж? С нейно съгласие ли?…

— Разбира се! — възкликва тя. — Ралф! В кое време живеете? Обзалагам се, че мислите вече за прелюбодеяние! А защо не и за грехопадение, веднъж като сте почнал… Би трябвало да се засрамите, Ралф! Главата ви е натъпкана със стария фалшив блясък на моногамията…

След което объркан, осмян, нахокан и, защо да не го призная, разочарован, аз се отказвам от пижамата си — за какво ми е — и се пъхам в леглото, в което с един скок само се озовава и Джеки. Да, разочарован. Опознавам добре, след като толкова често съм мечтал за тях, съблазните на разнообразието. Но все пак не точно сега! Сега, когато с опиянение откривам Буридж. Вярно, Джеки е хубаво, жизнерадостно момиче, но при нея всичко е толкова ясно и просто. Тя взема удоволствието си както добрият войник грабва пушката. Нещо повече, прекъсва медения ми месец с Буридж и всички прелестни и изтънчени удоволствия, които свързвах с него.

На следващия ден рано сутринта Джеки, свежа и бодра, отвежда Дейв на разходка из града и докато аз се бръсна в общата ни баня, влиза Буридж, облечена в пеньоар в черно и златисто, върху който червените й коси великолепно се открояват. В Отава ли се намират такива хубави неща? Каква елегантност у една активистка на ДОЖ! В същност, защо не? Поглъщам я с очи, а тя застава до мен и показвайки белите си ръце изпод широките ръкави, започва — енергично, методично, старателно — да разресва разкошните си коси. Гледам я в огледалото над двойната мивка. Красива картина, която бих окачествил като архаична, ако не се боях да бъда обвинен в сексуалистка носталгия. Колко по-различно е при Джеки, която подсвирквайки си, прекарва набързо гребен в късите си коси.

— Добър ден, Ралф — спокойно ме поздравява Буридж. — Добре ли спа?

Тонът напълно се покрива с думите, без ни най-малка безочливост.

— Щях да спя още по-добре, ако не бяха ми сменили другарчето. И то, разбира се, без да ми кажат.

Леко изсмиване, но спокойствието си остава.

— Извинявай, Ралф. Смятах сама да ти съобщя нашето решение. Но ти се прибра толкова късно, а аз умирах за сън. Бях взела приспивателно.

— Така е — отвръщам горчиво аз. — Съобщават ми решението, не го вземат заедно с мен.

Какво друго ще направи освен, все така усмихната, да мине в настъпление?

— Ралф, така, случайно да си малко лицемерен? Та Джеки ти харесва. Ти беше спал с нея. Преди да спиш с мен. В онази прословута колиба.

— Инициативата дойде от Джеки.

— Детинщини, Ралф! Има ли значение кой какво на кого е направил? Налице е резултатът.

Мълчание.

— Но все пак — Джеки! И то с твое съгласие! Мислех, че ревнуваш.

— Аз да ревнувам? — възкликва Буридж.

Ала очите й се смеят, докато казва това. Ясно, тия две жени ми се подиграват. Имам чувството, че край тях се превръщам в неописуемо смешен образ, вдетинен, изостанал, старомоден. С една дума презрение, смекчено с обич. Защото и ме обичат! О, да! Този скъп мъничък Ралф, толкова наивен, толкова сантиментален. И винаги готов да защити с чест латинската си мъжественост. Защото тя, естествено, е латинска. Южна Европа си има и своите добри страни.

Ще опитам и аз с малко спокойствие:

— Ако си спомням добре, в Блувил ти много ревнуваше. Правеше ми сцена след сцена.

— А, в Блувил! — отговаря Буридж.

Оставя четката за коса върху мивката. Лицето й се променя. Гласът също.

— В Блувил, Ралф, положението беше друго. В Блувил всички в крайна сметка си вземаха полагаемото от „бедното животинче“, освен мен. Бес! Джеки! Не, скоро няма да забравя Блувил! Всяка нощ по цели часове се въртях в леглото и все те зовях в тъмното. Спомням си, Ралф, как мачках с ръце чаршафите и все си повтарях тихо — много тихо, заради подслушвателите: Дари ме с дете, Ралф, дари ме с дете!