Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

Не разполагах с повече защитни заклинания и затова вдигнах лявата си ръка, така че от подгъва на ръкава ми да се подаде скритата там Карта на Амбър. Концентрирах се върху образа на двореца. Няма да крия, че ме изпълваше истинско задоволство при мисълта за заклинанието, което си бях оставил в резерв.

— Тя няма да ти свърши никаква работа — каза Маска и се приготви да ме атакува отново,

— Много ти здраве тогава — отвърнах му аз, завъртях китките си, насочих пръсти право към него и произнесох ключовата дума на заклинанието, което сигурно щеше доста да го изненада.

— Око за око! — извиках след това и върху Маска се изсипа най-големият и пъстър букет, който съм виждал през живота си. И ароматът си го биваше.

Последва мълчание и приливът на непознатата сила утихна. Аз продължих да се взирам в Картата и вече бях установил контакта, когато той се изправи, отрупан с пъстри цветчета, като истински дух на Пролетта, и каза:

— Сега вече ще те спипам.

— Още не съм свършил — отбелязах аз и изрекох финалната дума на заклинанието. Солиден пласт оборски тор покри ужасяващия владетел на цитаделата.

Направих крачка напред и се озовах в Тронната зала на двореца в Амбър, помъкнал Джасра под мишница. Вдясно от мен бе застанал Мартин с чаша вино в ръка. Той разговаряше със соколара Борс, който се втренчи изумено в мен. Това накара Мартин да прекъсне изречението си по средата и да се обърне.

Оставих Джасра близо до вратата. Засега не ми се занимаваше с нея, пък и не бях решил какво ще я правя, след като разруша заклинанието. Затова я използвах по предназначение и метнах наметалото си върху ръката й. После отидох до близкия бюфет, за да си налея чаша вино и кимнах на Борс и Мартин, докато минавах край тях.

Пресуших виното до последната капка, оставих чашата и им казах:

— Само не си издълбаваите имената върху нея.

После излязох от залата, намерих в източното крило стая със свободно канапе, проснах се на него и затворих очи.

Какво да се прави, красивите цветя понякога вървят заедно с тора. Такъв е животът.

Наоколо беше ужасно задимено. Имаше и един огромен червей, осветен от разноцветни отблясъци. Всеки звук придобиваше форма, после достигаше пределната си височина и накрая избледняваше. Мълнии, прииждащи от всички Сенки, пробождаха плътта ми и се стопяваха в Мрака. Краят на червея не се виждаше. Цветя с кучешки глави щракаха с челюстите си, опитвайки се да ме захапят, и махаха яростно с листа. Прииждащият дим спря пред провесен от небето светофар. Червеят — не, гъсеницата — се усмихна. Заваля унил, заслепяващ дъжд, после всяка негова капка се превърна в кристал…

„Какво не й е наред на тази картина?“ — се чудеше нещо в мен.

Отказах се. Не можех да преценя. И все пак нещо в този пейзаж не се движеше в правилната посока…

— Господи! Мърл…

За какво съм му притрябвал пак на Люк? Защо просто не ме остави на спокойствие? Все нови и нови проблеми.

— Хайде, погледни насам.

Обърнах се и видях плеяда от ярки сфери — а може би комети — които очертаваха плетеница от светлини. Плетеницата се изсипа върху гора от чадъри.

— Люк — започнах аз, но едно от цветята е кучешки глави ме ухапа и аз забравих въпроса си. Картината пред мен се превърна в стъклопластика, през която проблесна светкавица. Отвъд се виждаше дъга, която…

— Мърл! Мърл!

Разтворих очи и видях, че Дропа е стиснал рамото ми и го разтърсва. Върху канапето, близо до главата ми, имаше мокро петно.

Надигнах се и се опрях на лакът. Разтърках очи.

— Дропа… Какво…

— Не знам — каза той.

— Какво не знаеш? Искам да кажа… По дяволите! Какво се случи?

— Седях на този стол и чаках да се събудиш. Мартин ми каза, че си тук. Исках само да ти предам, че Рандъм иска да те види.

Кимнах и след това забелязах, че от ръката ми се стича тънка струйка кръв. Раната беше точно на мястото, където ме бе ухапало цветето.

— От колко време си тук?

— Около двайсет минути.

Надигнах се още малко и седнах.

— А защо реше да ме събудиш точно сега?

— Всеки миг щеше да се пренесеш чрез Картите — каза Дропа.

— Да се пренеса ли? Докато спях? Но това е невъзможно. Сигурен ли си?

— За съжаление съм абсолютно трезвен. Около теб се бе появило онова сияние, а чертите ти започваха да избледняват. Реших да те събудя и да те попитам дали го правиш по собствено желание. Какво ти е, да не си препил с лакочистител?

— Не съм — казах аз.

— Пробвах го веднъж на моето куче…