Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

Стиснах зъби. Трудно ми беше да насоча съзнанието си единствено към непосредствената си задача. Припомних си, че това също е част от играта. Още една крачка… Усещам краката си леко изтръпнали… Пропукването на статичните заряди сега ми звучи като гръмотевична буря… Стъпка по стъпка… Първо единият крак, после другият… И пак… Обръщане… Натиск… Измъкваме се със „Звезден прах“, подгонени от есенната буря… Люк е на платната… Вятърът ни преследва като дихание на Дракон… Три нови крачки и съпротивлението нараства…

Вече съм при втория воал… Сякаш изведнъж се озовах зад затънала в калта кола, която трябва да избутам… Цялата ми сила е устремена напред, а резултатът е толкова незабележим. Краката ми сякаш са на път да се вледенят, искрите достигат до кръста ми… Превърнал съм се в синя факла…

Съзнанието ми е болезнено оголено. Дори времето ме заобикаля. От мен е останало само едно безформено и безименно нещо, което се бори с цялото си същество срещу инерцията на изживените дни… Настъпващата промяна е толкова недоловима, че сякаш съм замръзнал навеки насред поредната си крачка… Силите ми се топят неусетно, но волята ми остава незасегната, дори някак се пречиства и удовлетворението от незамиращото движение напред надделява над психическия товар…

Още една крачка и още една и вече съм отвъд, остарял с векове, но все така устремен напред. Вече знам, че ще успея, макар че наближавам Голямата Крива, която е ужасно трудна, дълга и пълна с изненади. И все пак никак не прилича на Логрус. Тук силата е градивна, а не разединяваща…

Вселената се е завъртяла около мен. При всяка следваща крачка аз чезна, за да се появя отново, разпадам се на съставните си части и се превръщам в едно цяло, разпръсвам се и се събирам, умирам и възкръсвам…

Навън. Навътре. Още три нови дъги, после прав участък. Вървя напред. Вие ми се свят и ми се гади. Вир вода съм. Край на правия участък. Поредица от завои. Вляво. Вдясно. Отново вляво…

Знаех, че вече се приближавам към последния воал, където искрите щяха да ме обградят като в огнена клетка, а краката ми отново щяха да са като залепнали за пода. Все същата тишина и това ужасно усилие…

Но този път се почувствах някак защитен и продължих напред с убеждението, че въпреки всичко ще успея…

Достигнах до самия финал и пред мен остана само една къса дъга. Мисля, че тези последни три стъпки са по-трудни от всичко останало. Сякаш след като те е опознал толкова добре, Лабиринта не иска да те пусне. Тръгнах по дъгата. Глезените ме боляха като след тежко състезание. Още две крачки… Една…

Край. Не мога да помръдна. Дишам тежко и треперя. Спокойствие. Искрите са изчезнали. Не чувам вече пропукването. Ако и това не е в състояние да заличи печата на сините кристали, не знам дали нещо въобще би могло да го стори.

Сега — добре де, след минута — бих могъл да отида навсякъде. От тази точка, в този миг на неограничен прилив на сила, бих могъл да заповядам на Лабиринта да ме прехвърли където и да е. Възможност, от която не бих се отказал за нищо на света, особено при мисълта за изкачването по безкрайната вита стълба. Не, сега съм намислил нещо друго. Минутка само…

Оправих дрехите си, пригладих косата си, проверих оръжията си и скритата в маншета Карта. После изчаках, докато пулсът ми се нормализира.

Люк бе получил раните си по време на битката за Владението на Четирите Свята в двубой със своя доскорошен приятел Далт — наемник и син на Десактрикс. Далт засега не можеше да ме заинтригува почти с нищо, като изключим вероятността наскоро да го е наел новият господар на крепостта. Въпреки времевите разлики, аз бях успял да се свържа с него почти веднага след разпрата с Люк. Което пък означаваше, че мястото, което бях видял по време на контакта, най-вероятно беше самото Владение.

Добре.

Опитах се да извикам в съзнанието си възможно най-точно спомена за стаята, в която бях видял Далт. Оказа се доста повърхностен. Какъв беше минималният обем от информация, с който трябваше да разполагам, за да се пренеса чрез Лабиринта? Спомнях си добре каменната стена, формата на малкия прозорец, частта от износения гоблен, ниската пейка и масата до нея, които се бяха появили след като Далт тръгна към мен, и накрая паяжината в единия ъгъл…

Изчистих контурите на видението си доколкото можах. Пожелах да се озова там. Исках да бъда на това място…

И се озовах там.

Обърнах се бързо, сграбчил дръжката на меча, но в стаята нямаше никой. Измежду мебелите, които не бях успял да видя преди това, имаше легло, гардероб, малка масичка за писане и шкаф. През малкия прозорец проникваше дневна светлина.