Роджър Зелазни: Кръвта на Амбър

Огледах се за стълбище, почти убеден, че могъщата постройка от сиви каменни блокове е точно мястото, което трябва да претърся. Нейното магическо излъчване ме караше да потръпвам чак до върховете на пръстите си.

Хукнах по един страничен коридор и скоро се озовах до стълбище, до което бе застанал друг войник. Ако въобще бе усетил нещо, докато преминавах край него, то това сигурно е бил лекият полъх, предизвикан от развятото ми наметало. В долния край на стълбището имаше малък вестибюл, вляво от който започваше друг мрачен коридор. Право срещу стъпалата имаше тежка, обкована с желязо врата, която водеше към вътрешния двор.

Отворих вратата и бързо отскочих встрани, тъй като пазачът, застанал от другата й страна, тутакси се обърна назад, впери поглед във входа и тръгна към мен. Заобиколих го и се насочих към цитаделата. Енергиен център — нали така я беше определил Люк? Излъчването й бе станало още по-осезаемо. Сега не му беше времето да се замислям как да овладея тази сила и да я насоча в желаната посока. За момента ми бяха достатъчни и моите собствени запаси.

Приближих се до стената и свих вляво. Една бърза обиколка щеше да ми свърши добра работа, за да се ориентирам в обстановката. Скоро се убедих, че втори вход към крепостта наистина няма. Нещо повече, най-ниските й прозорци бяха на десетина метра от земята. Цялата стена беше обградена от метална ограда, завършваща с шипове, в пространството между стената и оградата се виждаше дълбок ров. Но това, което ме изненада най-много, не беше защитната полоса на крепостта. В далечния край на стената забелязах още няколко големи „хвърчила“. Две от тях също изглеждаха счупени, но останалите бяха относително добре запазени, които ми помогнаха да се досетя какво всъщност е тяхното предназначение. Въпреки необичайната си форма, те си бяха чиста проба делтапланери. Много ми се щеше да ги огледам по-отблизо, но ефектът от заклинанието за невидимост скоро щеше да отслабне и затова се налагаше да побързам.

Пред затворената порта на оградата бяха застанали двама войници. На няколко крачки зад нея се виждаше подвижен дървен мост, подсилен с метални шини. За двата му горни края бяха закрепени вериги, свързани с механизма на повдигащия скрипец. Зачудих се колко ли тежи мостът.

Вратата на цитаделата беше вдадена на около метър в стената. Размерите й бяха внушителни, а видът й говореше, че и най-здравият таран трудно би могъл да я впечатли.

Приближих се и я огледах портата на оградата. Не забелязах ключалка, имаше само най-обикновено резе. Можех да я отворя, да премина тичешком по моста и да се озова до голямата врата, преди пазачите да са разбрали какво точно става. Все пак не биваше да забравям, че не бе изключено войниците тук да са подготвени за подобни „необичайни проявления“. В такъв случай, те въобще нямаше да се мъчат да ме видят, а просто щяха да се опитат да ме притиснат в нишата. Нещо ми подсказваше обаче, че портата дори не е залостена.

Прецених още веднъж обстановката и си припомних какви заклинания съм си подготвил. После огледах отново двора, за да се убедя, че никой от останалите войници не се е запътил насам…

Пристъпих тихо до пазачите, поставих Фракир на рамото на единия и й заповядах да се справи бързо с него. Три бързи крачки вдясно и другият пазач отнесе един саблен удар от лявата страна на врата. Подхванах го под мишниците, преди да успее да се строполи и да вдигне ненужен шум, и го подпрях на оградата. В това време чух как първият войник се срина с гръм и трясък на земята, впил пръсти в гърлото си. Изтичах до него и освободих Фракир. Хвърлих един бърз поглед към двора и установих, че други двама войници са вперили поглед насам. Проклятие!

Отворих бързо портата, плъзнах се край нея, затворих я след себе си и дръпнах резето. Изтичах по моста и после се обърнах, за да погледна отново назад. Войниците вече бяха тръгнали към портата. Реших да проверя дали един по-стратегически подход към ситуацията ще се окаже по силите ми.

Наведох се и вкопчих пръсти в близкия ръб на моста. Ровът под него беше дълбок около четири метра и почти два пъти по-широк.

Започнах да се изправям. Мостът беше ужасно тежък, но въпреки това проскърца и се отлепи на десетина сантиметра. Задържах го така за няколко мига, колкото да овладея дишането си, и след това опитах отново. Ново проскърцване и още няколко сантиметра. И пак… Дланите ме заболяха от впиването на металния ръб. Имах чувството, че ръцете ми бавно се измъкват от ставите. Накрая успях да изпъна крака и приложих още по-голямо усилие, за да продължа движението си. Замислих се колко ли добри намерения пропадат поради внезапни остри болки в кръста. Мъжете обикновено предпочитат да мълчат по въпроса. Долавях ударите на сърцето с такава сила, сякаш то бе изпълнило гръдния ми кош. Моят ръб се бе отделил на около трийсет сантиметра, но другият край на моста все още се опираше на земята. Напрегнах се отново и тялото ми плувна в пот. Глътка, въздух… Нагоре!