Роджър Зелазни: Кръвта на Амбър

Изтеглих моста на височината на коленете си, а после и над тях. Левият ръб най-после се надигна. Чух гласовете на двама приближаващи мъже. Те викаха възбудено и явно се бяха разбързали насам. Започнах да пристъпвам бавно наляво. Предният ляв ъгъл на моста също се отлепи от земята. Добре. Още няколко стъпки и съседният ъгъл увисна над рова. Парещи тръпки на болка пронизаха ръцете и раменете ми. Продължих да се движа наляво…

Войниците достигнаха оградата и се спряха, за да огледат мъртвите пазачи. Нова точка в моя полза. Все още не бях сигурен дали мостът няма да задере някъде преди да успея да го хвърля. Налагаше се да го изтегля бързо до рова, иначе рискувах да си докарам дископатия за нищо и никакво. Наляво…

Мостът се залюля леко и се наклони надясно. Само още няколко мига и вече нямаше да мога да го задържа. Още малко наляво, наляво… още малко… Войниците бяха прехвърлили вниманието си върху движещия се мост и се опитваха да освободят резето от вътрешната страна на оградата. Чух нови викове и видях как други двама мъже се приближават тичешком. Пръстите ми бяха започнали да поддават окончателно под напора на огромната тежест. Хватът ми щеше да издържи само още няколко мига… Още една стъпка…

Блъснах моста и отскочих назад.

Моят край срещна ръба на рова, но дървената част на моста се разчупи от силата на удара и цялото съоръжение продължи към дъното. Веригите се изопнаха за миг, след това се скъсаха и се стовариха с гръм и трясък в рова заедно с останалата част от моста. Ръцете ми увиснаха, безполезни като дървени протези.

Обърнах се и тръгнах към вратата на цитаделата. Заклинанието за невидимост беше все още в сила и затова едва ли някой щеше да опита наслуки да забие стрела в гърба ми.

Щом достигнах до вратата, мобилизирах цялата си воля, за да успея да повдигна ръцете си до голямата халка, окачена на дясното крило, и да се хвана за нея. Но когато я дръпнах, не последва нищо. Вратата беше залостена. Това, разбира се, беше напълно в реда на нещата, но все пак бях длъжен да опитам. Нямам навика да пилея заклинанията си с лека ръка.

Изговорих нужните думи. Този път те бяха три — заклинанието не беше чак толкова елегантно, но за сметка на това притежаваше огромна сила.

Тялото ми бе разтърсено от мощен импулс и вратата се пръсна на трески, сякаш я бе сритал великански крак, обут в подкован със стомана ботуш. Влязох вътре, без да се помайвам и още щом очите ми привикнаха с полумрака, застинах от изненада. Пред мен се простираше зала с височината на двуетажна сграда. Отляво на отдясно се издигаха стълбища, които водеха към площадка на втория етаж, от която започваше мрачен коридор. Под него, право срещу мен, се виждаше друг коридор, близо до който започваха още две, спускащи се надолу стълбища. Дотук нищо особено.

Истинската атракция, предизвикала изумлението ми, беше изграденият в центъра на залата фонтан от черен мрамор. Оранжево-червени, пламъците се издигаха от отворите в камъка и след това се спускаха към басейна, за да затанцуват там в бяло и жълто. Усещането за непозната сила завладя сетивата ми. Който и да контролираше мощта на това място, той сигурно щеше да е невероятен противник. С малко повече късмет може би щях да успея да преценя доколко му подхожда този епитет.

Замалко да похабя едно от специалните си заклинания, когато в периферното ми зрение попаднаха две фигури, застанали в далечния десен ъгъл на залата. Но те така и не помръднаха. Стояха си там, напълно неподвижни. Статуи, разбира се.

Замислих се дали да тръгна нагоре, надолу или направо. Почти бях решил да се отправя към подземията, воден от мисълта, че пленниците обикновено биват настанени именно там, когато нещо в двете статуи привлече отново вниманието ми. Очите ми почти бяха привикнали с мрака и така успях да забележа, че едната от тях представлява белокос мъж, а другата — тъмнокоса жена. Разтърках очи и погледът ми се проясни. Няколко секунди по-късно осъзнах, че заклинанието за невидимост започва да губи от силата си.

Приближих се към фигурите. Върху протегнатите ръце на мъжа бяха окачени няколко наметала — ето какво ме бе накарало да се обърна. Все пак повдигнах края на тъмната му роба, за да уверя окончателно. Един по-ярък изблик на фонтана освети издълбаното върху десния му крак име — „Риналдо“. Да му се не види и гадното хлапе. Не се наложи да преглеждам втората „статуя“ за особени белези, тъй като това очевидно беше Джасра. Тя също бе протегнала ръцете си напред, сякаш за да се предпази. На дясната й ръка бе окачен дъждобран, а на главата й бе килната под закачлив ъгъл шапката, която вървеше с него. Лицето на магьосницата бе клоунски разкрасено, а отпред върху зелената й блуза бяха заковани два жълти пискюла.