Роджър Зелазни: Кръвта на Амбър

Отидох до единствената врата на помещението и останах там няколко минути, като се вслушвах внимателно. От другата страна цареше абсолютна тишина. Открехнах леко вратата. През процепа се виждаше дълъг празен коридор. Побутнах дръжката още веднъж. Вляво коридорът свършваше на няколко метра от мен. Излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Замислих се дали да тръгна надолу или надясно. От двете страни на коридора имаше по няколко прозореца. Отидох до най-близкия от тях, вдясно от мен, и погледнах навън.

Видях, че се намирам близо до южния край на правоъгълен двор, заобграден отвсякъде от други сгради, които бяха съединени помежду си. Връзката между тях бе нарушена само в горния десен ъгъл, където се виждаше проход, водещ — както ми се стори — към друг двор, от който се издигаше огромна постройка. На двора се виждаха десетина войници, разположени край различни входове, макар че определено не бяха поставени на пост, тъй като ясно личеше, че са заети с почистването на броните и оръжията си. Двама от тях бяха омотани в бинтове, но останалите изглеждаха в достатъчно добра форма, за да дотърчат мигом, ако някой ги повика.

В другия край на двора забелязах странен отломък, който приличаше на голямо счупено хвърчило и ми се стори доста познат. Реших да тръгна по коридора, защото така вероятно щях да стигна до сградите, които се намираха в далечния край на правоъгълника, и оттам да огледам следващия двор.

Запътих надясно по коридора, напрегнал слух, за да доловя и най-малкото раздвижване. Докато се приближавах към близкия ъгъл, наоколо продължаваше да е все така тихо. Щом стигнах до него, спрях отново и се ослушвах дълго време.

Отново нищо. Завих зад ъгъла й замръзнах. Мъжът, седнал на перваза на близкия прозорец, също. Той носеше ризница, кожена шапка, кожени панталони и високи ботуши. От дясната му страна бе провесен тежък меч, но войникът държеше в ръката си само кинжал, с който очевидно си чистеше ноктите. Когато извърна глава към мен, той изглеждаше точно толкова учуден, колкото и аз.

— Ти пък кой си? — попита войникът.

Раменете му се стегнаха и той понечи да се отблъсне от перваза, върху който бе кацнал.

Неприятна ситуация и за двама ни. Той очевидно бе поставен тук на пост. Ако бе изпълнявал съвестно задълженията си, неговата бдителност или евентуалният му опит да ме издебне, щяха със сигурност да бъдат отчетени от Фракир или пък доловени от мен. Вместо това, неговият мързел му бе осигурил с идеалното прикритие, а мен бе поставил пред една малка дилема. Сигурен бях, че не мога да скалъпя някоя достатъчно убедителна лъжа. От друга страна, не исках да го нападна и така да вдигна шум. Това доста ограничаваше възможностите ми. Можех да го убия на секундата, при това съвсем безшумно, с една малко, сладко заклинанийце за спиране на сърцето, което вече си бях подготвил. Но животът е нещо твърде ценно за мен, за да си позволя да го похабя, когато това не е абсолютно наложително. И тъй, колкото и да не ми се нравеше мисълта, че ще използвам едно от заклинанията си още на този етап, аз изрекох нужната дума. Тя накара ръката ми да се повдигне в несъзнателен жест, след което усетих мигновения контакт със силите на Логрус. Мъжът затвори очи и облегна гръб на касата на прозореца. Наместих го по-удобно и го оставих там, блажено задрямал. Заклинанието за спиране на сърцето щеше вероятно да ми свърши по-добра работа след известно време.

Коридорът премина в нещо като галерия, която се разрастваше и в двете посоки. И макар наоколо да не се виждаше жива душа, аз си знаех, че ще ми се наложи да прибягна към услугите на следващото заклинание доста по-рано, отколкото ми се искаше. Изговорих ключовата дума на заклинанието за невидимост и светът около мен леко потъмня. Бях се надявал, че ще успея да стигна малко но-напред, преди да ми се наложи да използвам този трик, тъй като неговият ефект щеше да трае само около двайсет минути. И все пак щеше да е глупаво да поемам излишни рискове. Прекосих забързан галерията, която наистина се оказа безлюдна.

За моя утеха от края на галерията се откриваше изглед към следващия двор, чийто размери се оказаха просто гигантски. В неговия център се намираше постройката, която бях мернал преди това. Тя се оказа огромна, солидно строена крепост. Към вътрешността й водеше — доколкото успях да преценя — само един-единствен вход, при това с подобаваща охрана пред него. От другия край на галерията видях още един външен двор, който завършваше с високи, добре укрепени стени.