Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

— Благодаря ти.

Тод отвори вратата към една странична стаичка, където върху малка маса бяха подредени три фенера. Огледа ги внимателно и избра средния. После се върна при мен, запали фенера и ми го подаде.

— Ще се позабавя — казах аз. — Вероятно ще те сменят още преди да съм се върнал.

— Разбира се, сър. Внимавайте като слизате.

— Ще внимавам, можеш да бъдеш сигурен.

Дългата спираловидна стълба се виеше около централната шахта, откъдето проблясваха светлинките на свещите, факлите и фенерите от по-долните нива, които биха пришпорили нечий страх от височина далеч по-успешно от пълния мрак. Шахтата имаше вид на бездна, стотици светли точици. Не виждах под себе си нито под, нито пък някакви стени. С едната си ръка стисках здраво парапета, а другата бях протегнал напред, за да осветявам пътя си с фенера. Наоколо беше доста влажно. Носеше се миризма на мухъл. Да не говорим, че беше и доста студено.

Опитах се за пореден път да разбера колко общо са стъпалата, но както обикновено, изгубих броя им някъде по средата. Нищо, може би следващия път…

Върнах се мислено в онзи далечен ден, когато се бях запътил надолу за пръв път, убеден, че това ще ми струва живота. Фактът, че тогава ми се бе разминало, не ми действаше особено успокояващо. Вероятността да сгафя нещо и след това да се издигна към тавана на подземието под формата на малко бяло облаче, си беше все същата.

Все по-надолу и по-надолу. В главата ми вече се въртяха среднощни мисли, макар навън да беше все още следобед.

От друга страна, Файона бе споменала, че втория път било по-лесно. Малко преди това бе говорила за Лабиринта и сега искрено се надявах да е имала предвид именно него?

Великият Лабиринт на Амбър, Символът на Реда. Равен по сила на Могъщия Логрус — Знака на Хаоса. Напрежението между тях създава всичко значимо на този свят. Опитай си силите с някой от двата Знака, после изгуби контрол над тях и с теб е свършено. За добро или лошо, бях допуснат и от двата полюса. Нямаше друго същество, което да бе постигнало нещо подобно, и макар от една страна, това приятно да гъделичкаше егото ми, от друга, може би точно там бе коренът на всички мои проблеми. Защото, когато обединиш в себе си двата коренно противоположни вселенски принципа, няма начин да не се усетиш разкъсван между тях. Казано накратко, това толкова бляскаво, достойно, метафизично, прекрасно и извисяващо духа достижение, се превръща в крайна сметка в най-сериозния ти проблем. Вярно, че всяка сила си има и своята цена, което пък не означава, че всичко това би трябвало да ми харесва.

Посветените в тайните на Лабиринта и Логрус се сдобиват с най-различни необичайни дарби, между които е и способността да се пътува през Сенките без ограничения. „Сянка“ е термин, който обобщава в себе си всички онези вероятно безбройни вариации на реалността, с които ние посветените се забавляваме…

Още по-надолу. Забавих темпото. Вече се чувствах леко замаян, точно като миналия път. Е, поне след това нямаше да ми се наложи да изкачвам всички тези стъпала…

Когато накрая видях края на стълбата, отново ускорих крачка. Долу имаше маса с дървена пейка и няколко полици. Обикновено до масата има войник на пост, но сега не го мернах наоколо. Може би бе тръгнал, за да направи обиколката си. Вляво имаше няколко килии, в които обикновено заключваха сериозно загазилите политически затворници, който обикновено бавно губеха разсъдъка си в мрака на подземието. Нямах никаква представа дали в момента някой излежава присъдата си тук. Някак си се надявах килиите да се празни. Баща ми бе прекарал известно време тук и от това, което бях чул от него, ми се бе сторило, че изживяването не е никак приятно.

Щом стъпих на пода, спрях и извиках няколко пъти, но в отговор долетя само зловещото ехо на собствения ми глас.

Отидох до полиците и взех в другата си ръка още един фенер с пълен резервоар. Едва ли щеше да ми е излишен, особено ако успеех да се загубя. После тръгнах надясно, тъй като тунелът, който исках да открия, се намираше в тази посока. След като повървях доста, реших все пак да вдигна фенера и да се огледам, тъй като ми се стори, че съм отишъл твърде далече. Наоколо не се виждаше никакъв вход на тунел. Погледнах назад. Постът в края на стълбата все още се виждаше. Продължих напред, разчитайки на спомените, които бях запазил от предишния път.

Изведнъж стъпките ми отекнаха по-съвсем различен начин. Изглежда се приближавах към някаква стена, с други думи — към препятствие. Отново вдигнах фенера.