Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

Първата Църква на Еднорога в Кашфа, както някой би превел надписа над вратата й, се намираше в другия край на площада. Сградата, в която се бях озовал при пристигането си, се оказа някакъв универсален архитектурен придатък, в който този път бяха настанени привиканите под пара гости, техните слуги, провинциалните благородници и дежурните навлеци.

Нямах никаква представа за кога точно е назначена церемонията и затова реших, че няма да е зле да се добера до Люк възможно най-бързо. Може би дори щях да успея да науча от него къде е Корал и преди всичко защо Дуоркин я е довел тук.

Харесах си едно достатъчно забутано и достатъчно безлично кътче между сградите, разкарах заклинанието за невидимост и измъкнах Картата на Люк. Не ми се щеше той да разбере, че вече съм успял дори да огледам наоколо, тъй като засега нямах намерение да му казвам за новата си играчка. Това бе по линия на изпитаната максима — „Никога не казвай нищо на никого, поне докато това е възможно“.

— Мерлин! — възкликна той и ме огледа. — Ама и новините се разнасят бързо, а?

— Аха, да им се не надяваш — казах аз. — Поздравления за предстоящата коронация, Люк.

— Хей, че това са цветовете на колежа!

— А защо не? Нали ти спечели важна победа в живота си.

— Виж, настроението далеч не е чак толкова празнично. Всъщност тъкмо се канех да се свържа с теб. Нуждая се от съвета ти преди да продължа с каквото и да е. Мога ли да дойда при теб?

— Аз не съм в Амбър, Люк.

— Къде си тогава?

— Ами… най-вероятно на две преки от теб. Застанал съм в близост до тази странна сграда, която сте превърнали в нещо като хотел.

— Там няма да стане — каза той. — Веднага ще ме надушат. Иди до Храма на Еднорога. Ако вътре е що-годе празно и успееш да откриеш някое уединено ъгълче, където да можем да поговорим, веднага се свържи с мен. Ако ли пък не, измисли някакъв друг вариант, става ли?

— Става.

— Хей, а ти как така реши да наминеш?

— Тук съм по-работа — отвърнах аз. — Като е тръгнало на преврати, един повече или по-малко едва ли ще направи впечатление на някого.

— Забавен си като махмурлук в понеделник сутрин — каза той. — Обади ми се.

Край на връзката.

Прекосих площада, следвайки оградения предварително маршрут на процесията. Предположих, че не е изключено да си имам проблеми с влизането в Дома на Еднорога и че ще ми се наложи да прибягна пак до заклнанието за невидимост. Нищо подобно.

Влязох. Навсякъде из просторната зала се виждаха най-различни знамена и купища цвята — вероятно украса за предстоящата церемония. Единственият друг посетител, който мярнах, беше една загърната в дълга роба жена, коленичила близо до олтара.

— Люк. Чисто е. Чуваш ли ме?

Усетих присъствието му преди да се появи образът.

— Добре — каза той, — прехвърли ме.

Стиснахме си ръцете и Люк стъпи на пода на храма.

После ме потупа по рамото.

— Я чакай да те огледам. Чудя се къде ли съм забутал пуловера с герба на колежа.

— Мисля, че го даде на Гейл — отвърнах аз.

— Може и да си прав.

— Донесох ти подарък — заявих аз и отгърнах наметалото си. — Ето. Открих меча на баща ти.

— Майтапиш се!

Той го взе и бавно огледа ножницата от най-различни ъгли. После изтегли леко острието, то отново просъска, от него се отдели струйка дим и по гравираната плетеница затанцуваха искри.

— Наистина е той! — възкликна Люк. — Уеруиндъл, Мечът на Деня — брат на Нощното Острие, Грейсуондир!

— Така ли? — учудих се аз. — Не знаех, че има някаква връзка между тях.

— Ще трябва да се понапъна, за да си припомня цялата история. Тези два меча са свързани от незапомнени времена. Благодаря ти.

Люк направи няколко крачки и потупа възторжено прилепналата към бедрото му ножница. После неочаквано се върна при мен почти на бегом.

— Писна ми — каза той. — Тая жена пак ми пробута стария си номер. Направо съм бесен. Не знам какво да правя.

— Какво? За какво става въпрос?

— Майка ми — обясни Люк. — Сякаш нищо не се е променило. Тъкмо си мислех, че съм се отървал от нея и съм поел живота си в свои ръце, когато тя се появи и обърка всичко.

— Как успя да го постигне?

— Плати на Далт и неговите момчета, за да се изтърсят тук.

— За това се досетих и сам. Апропо, какво стана с Арканс?

— О, той е добре. Държа го под стража, разбира се, но съм го настанил на прилично място и нищо не му липсва. Нямам намерение да го премахна. Винаги съм изпитвал слабост към него.

— Добре де, само дето не виждам къде е проблемът. Ти спечели. Сега си имаш свое собствено кралство.