Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

— Не вярвам да е оставил някакви следи — намеси се отново Мандор.

— Къде бяха застанали те двамата? — попитах аз.

— Ето там, вдясно от леглото.

Кимнах, мислейки си, че въобще няма да е чак толкова трудно да погледна малко назад във времето с помощта на новата си придобивка.

Усетих спектралния прилив и видях очертанията на фигурите им. Замръзнали на местата си.

Една от енергийните нишки на пръстена се плъзна към тях, прикачи се и ги последва през отвора в пространството, който се затвори само миг след това с лека имплозия. Допрях опакото на ръката си към челото си и съзнанието ми се плъзна по нишката…

…към огромна зала. На стената вляво бяха окачени шест щита. Тази вдясно бе украсена с множество флагове и бойни знамена. Право пред мен, в пастта на огромна камина, весело пращеше буен огън…

— Виждам къде са отишли — казах аз, — но не мога да позная мястото.

— Има ли някакъв начин да ме свържеш с видението си? — попита Рандъм.

— Може би — отвърнах, осъзнавайки, че наистина има такъв начин, още преди да съм изрекъл последната сричка на отговора си. — Вгледай се в огледалото.

Рандъм се приближи до огледалото, през което се бяхме появили с Дуоркин, и се вторачи в него.

— В името на кръвта на звяра и черупката, пропукана в центъра на света — произнесох аз, усетил ненадейно, че трябва да се обърна точно по този начин към двете сили, които контролирам, — нека това видение се появи!

Огледалото се замъгли, после отново се проясни и в него се появи образът на непознатата зала.

— Мътните да ме вземат — каза Рандъм. — Завел я е в Кашфа. Интересно защо.

— Някой ден ще трябва да ме научиш на този трик, братко — изкоментира Мандор.

— И тъй като бездруго се бях запътил за Кашфа — казах аз, — има ли нещо по-специално, което би трябвало да направя там?

— Да направиш нещо ли? — каза Рандъм. — Просто разбери какво става там и ме дръж в течение, ако обичаш.

— Разбира се — отвърнах аз и измъкнах колодата си. Вайъли се приближи към мен и взе ръката ми, сякаш за да се сбогува.

— Ръкавици?

— Опитах се да си придам малко по-официален фасон — обясних аз.

— Изглежда, в Кашфа има нещо, от което Корал се бои — прошепна Вайъли. — Тя бълнуваше, докато беше в безсъзнание.

— Благодаря ти. Мисля, че вече съм готов да посрещна всякакви изненади.

— Знам, че го казваш, само за да ме успокоиш — каза тя.

Аз се засмях, вдигнах Картата пред очите си и се престорих, че се съсредоточавам върху нея, докато една от енергийните нишки на пръстена вече се носеше към Кашфа. Проследих маршрута на Дуоркин и поех по него.

Кашфа.

Стоях сред огромната, облицована със сив камък зала с окачените по стените щитове и знамена и грубата мебелировка. Огънят пред мен гореше все така бодро, но дори камина с подобни размери не би могла да прогони влагата от това място. Въздухът беше наситен с тежките аромати на екзотични манджи. В залата забелязах само още един човек, макар че отвсякъде до мен долитаха възбудени гласове, както и трелите на настройвани инструменти. Явно бях уцелил центъра на събитията. Недостатъкът на новия ми начин на придвижване беше, че тук не ме очакваше никой, който да ме разведе из двореца и да ми разкаже какво става. Но точно там беше и преимуществото му — сега можех да си завра носа тук-там, преди някой да ме е забелязал. Пръстенът, който се оказа и нещо като малка магическа енциклопедия, ми предостави на мига едно нелошо заклинание за невидимост, от което се възползвах без излишно колебание.

През следващия час се посветих на подробния оглед на мястото на действието. В оградената вътрешна част на града имаше четири по-големи постройки и още няколко по-малки. Цялата столица бе разделена на три концентрични зони, опасани с обрасла с бръшлян каменна ограда. Никъде не забелязах следи от сериозни разрушения. Явно хората на Далт не бяха срещнали кой знае каква съпротива. Нито една срината или опожарена сграда. Джасра вероятно се бе погрижила семейната собственост да остане непокътната. Войниците бяха разпределени и в трите кръга, а от подслушаните разговори останах с впечатлението, че ще останат тук поне до края на коронацията. На площада пред двореца бяха отрупани доста наемници, които тъкмо се подиграваха на префърцунените униформи на местната гвардия. Закачките им все пак не бяха гаднярски, вероятно защото Люк бе доста популярен и сред двата лагера, пък и някои от тях като че ли се познаваха лично с гвардейците.