Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

Заех се да претърся апартамента по-внимателно. След като бях решил да задържа и меча, и пръстена, щеше да е добре да открия за Люк някакъв друг подарък сред вещите на баща му…

— Мерлин, Мерлин! — чух да вика някой. Гласът идваше отвън.

Станах от пода, който тъкмо претърсвах за тайници, върнах се при арката и прекрачих обратно в своите покои. Там спрях, въпреки че гласът — оказа се, че е бил на Рандъм — извика отново името ми. Стената, която гледаше към страничния коридор, беше вече наполовина възстановена, сякаш невидими зидари и мазачи се бяха потрудили над нея, докато претърсвах апартамента на Бранд. Нима причината за това бе онзи невзрачен камък, който бях поставил върху сводестия вход към кралството на Бранд? Невероятно. Седях там, без да мога да откъсна поглед от стената, взирайки се в очакване да забележа и най-малкия намек за извършващата се промяна. Чух как Рандъм промърмори:

— Сигурно е тръгнал.

— Тук съм — обадих се аз.

— Веднага си домъкни задника тук — отсече той. — Имам нужда от съвета ти.

Излязох в коридора през онова, което бе останало от отвора, и погледнах нагоре. Веднага усетих присъствието на пръстена, който отговаряше мигновено и на най-незначителното ми желание, подобно на безупречно настроен инструмент. Измъкнах ръкавиците от колана си и си ги сложих, а в това време тялото ми вече се носеше във въздуха право към отвора в тавана. Хрумна ми, че Рандъм би могъл да познае пръстена, след като някога е принадлежал на Бранд, и това може да доведе до завързан спор, какъвто в момента никак не ми се водеше.

Щом се озовах до дупката в стената на будоара, придърпах леко наметалото си, за да прикрия и меча.

— Впечатлен съм — каза Рандъм. — Радвам се, че поддържаш магическите си мускули във форма. Тъкмо за това те извиках.

Поклоних се леко. Когато съм облечен толкова официално, се чувствам някак изкушен да пусна в действие леко ръждясалите си дворцови маниери.

— Как бих могъл да ти бъда от полза?

— Я зарежи глупостите и ела тук — заяви Рандъм, после ме хвана за лакътя и ме поведе към оцелялата част от кралската спалня, Вайъли бе застанала до вратата.

— Мерлин? — каза тя, докато влетявах в стаята.

— Да?

— Не бях съвсем сигурна.

— В какво? — попитах аз.

— Че си ти — отвърна Вайъли.

— О, разбира се, че съм аз.

— Това определено е брат ми — заяви Мандор, стана от стола си и се приближи към нас. Ръката му бе бинтована и обездвижена с няколко шини. Изражението му говореше, че се чувства много по-добре. — Ако излъчването му ви се струва странно, то това сигурно е резултат от премеждията, които му се струпаха напоследък.

— Това истина ли е? — попита Рандъм.

— Да — отговорих аз. — Не знаех, че ми личи чак толкова.

— Добре ли се чувстваш?

— Не забелязах да ми липсва някоя част.

— Добре. Тогава ще оставим подробностите за по-късно. Както сам виждаш, Дуоркин и Корал ги няма. Аз лично не видях как са изчезнали. В това време бях все още в будоара.

— Как така са изчезнали? Кога?

— Дуоркин привърши с манипулациите си — каза Мандор, — хвана дамата за ръката, помогна й да се изправи и след това я пренесе някъде. Изпълнението беше наистина елегантно. Образите им изведнъж избледняха, по тях премина спектрална вълна и в следващия миг вече нямаше и следа от тях.

— Казваш, че той я е пренесъл някъде. Откъде си толкова сигурен, че някой не ги е отмъкнал оттук и двамата? Дяволския Чекрък или пък някоя от Силите? — попитах аз.

— Наблюдавах лицето му и на него не се появи и следа от някаква изненада, само една лека усмивка.

— Като че ли си прав. Кой тогава ти намести ръката, след като Рандъм беше в будоара, а Дуоркин е бил зает с Корал?

— Аз — каза Вайъли. — Обучавали са ме за това.

— Значи само ти си видял тяхното изчезване? — обърнах се аз към Мандор.

Той кимна.

— Това, което ме интересува — обади се Рандъм, — е накъде са отпратили. Мандор каза, че няма никаква представа. Ето, вземи!

И той ми подаде една верижка, чийто край стискаше в юмрука си.

— Какво е това? — попитах аз преди да я поема.

— Това беше най-важният кралски атрибут — каза той. — Рубинът на Справедливостта. Само това ми оставиха от него. Рубина взеха със себе си.

— Ъъ… Камъкът вероятно ще е на сигурно място в ръцете на Дуоркин. Той спомена нещо за някакво безопасно място. Предполагам, че бихме могли да му се доверим. Нали е по-наясно с тези неща от всички ни и…

— Ами ако пак е превъртял? — прекъсна ме Рандъм. — Нямам намерение да обсъждам достойнствата му, нито пък смятам да се самообявя за негов попечител. Искам само да знам къде, по дяволите, се е дянал той и къде е Рубинът.