Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

— Арканс сигурно щеше все още да се радва на живота в провинциалното си имение, ако не бях аз. А Люк, доколкото разбирам, ти е приятел — доста своенравен приятел, но все пак приятел.

— Значи искаш да му подхвърля съвсем случайно нашата идея, докато говорим, да речем, за изкуство?

Рандъм кимна.

— Но ще ти се наложи да си побъбриш с него съвсем скоро. Всъщност като че ли няма да е зле да присъстваш на коронацията в Кашфа, като приятел на бъдещия крал. Ти можеш спокойно да минеш за неутрална страна в конфликта, а Люк сигурно ще се почувства поласкан.

— Но това едва ли ще го накара да се откаже от членството в Златния Кръг.

— Той трябва да е наясно, че дори да склоня да отстъпя по този въпрос, за Еринор и дума не може да става.

— Разбирам.

— Освен това ти забранявам да ни замесваш в каквито и да било конфликти.

— И това ми е ясно.

— Тогава защо не се поизмиеш и не идеш да поговориш с него? Твоето място е на отсрещната страна на пропастта. Можеш да излезеш през ей онази дупка и да преминеш по единствената здрава греда, която все още свързва двата бряга, и после да се спуснеш на долния етаж.

— Добре, отивам — отвърнах аз и понечих да тръгна. — Имам само още един последен въпрос.

— Да?

— Баща ми да си е идвал наскоро?

— Аз поне не знам за нещо такова — каза Рандъм и поклати бавно глава. — Но нека не забравяме, че всички ние сме доста добри в промъкването, особено когато искаме да останем незабелязани на всяка цена. Все пак си мисля, че той би ми се обадил.

— И аз така смятам — казах аз, после излязох през дупката в стената и се насочих към зейналата в пода пропаст.

Увиснах на гредата, залюлях се и се пуснах. Приземих се почти грациозно насред коридора на долния етаж, някъде помежду двете врати на моите покои. Може би трябваше по-скоро да кажа: до единствената оцеляла врата на моите покои, тъй като другата просто липсваше заедно с част от стената. Липсваше и един от любимите ми шкафове, в който бях наредил колекцията си от мидени черупки, събирани от плажовете по цял свят. Жалко.

Направих крачка напред, но веднага спрях. Разтърках очите си. Гледката на полуразрушения ми апартамент бе тутакси изместена на заден план от нещо далеч по-интересно, още повече че разрушените апартаменти вече трудно биха могли да ме впечатлят. Особено след онзи 30-и април…

Обърнах се бавно, точно като във филма „Ниагарски водопад“ на Хал Роуч.

Да.

От другата страна коридора, право срещу останките от моите покои, там където преди имаше само една гола стена, се бе появил коридор, който водеше право на север. Огледах внимателно искрящите му стени. Невероятно. Боговете току-що ме бяха потупали насърчително по рамото. Вече бях минавал по този коридор, докато той обитаваше едно от по-обичайните си местонахождения — на четвъртия етаж, между няколко складови помещения, разположен в посока изток-запад. Коридорът на Огледалата — една от интригуващите аномалии на двореца в Амбър, прочут с безбройните си огледала. Безбройни в буквалния смисъл. Опитайте се да ги преброите и никога няма да достигнете два пъти до една и съща цифра. По цялото протежение на коридора блещукаха пламъчетата на свещи, които го изпълваха с безброй причудливи сенки. Стените му бяха покрити с най-различни огледала — големи, малки, продълговати, широки, оцветени, криви, с изящни рамки, с най-обикновени рамки, с формата на най-причудливи геометрични фигури със заострени ъгли, с аморфни очертания, гравирани…

Бях минавал на няколко пъти по Коридора на Огледалата, вдъхвайки от ароматите на горящите свещи, долавяйки понякога нечие призрачно присъствие или зървайки с крайчеца на окото си чудновати видения, които си изпаряваха мигом, щом ги удостоиш с вниманието си. Бях усещал очарованието и магията на това място, неговия дух, пробуден от моето присъствие. Човек никога не знае какво би могъл да очаква, докато крачи по този магически коридор. Поне така ми каза веднъж Блийс. Той не беше съвсем сигурен дали огледалата те пренасят в някакъв странен свят на Сенките, дали те хипнотизират и те увличат в чудновато състояние на полусън, дали те въвеждат сред изпълнената със символи и украсена с измислени образи вселена на душата ти, дали си играят някаква злонамерена или пък съвсем безобидна игра с теб… Каквато и да бе истината, коридорът съвсем не беше чак толкова безобиден, защото често бяха откривали в него крадци, хора от прислугата или посетители на двореца мъртви, в пристъп на умопомрачение или разхождащи се, бълнувайки безсмислени фрази, до един с доста необичайни изражения. Обикновено по слънцестоене или равноденствие, често и в най-различни дни на годината, коридорът се преместваше на ново място. Случваше се и да изчезне за известно време. Обикновено към него се отнасяха с недоверие и го отбягваха, макар че наред с уврежданията и неприятните преживявания, които си отнасяха някои от посетителите му, той ги даряваше и с полезни поличби или прозрения за бъдещето. Именно тази несигурност караше хората да гледат с недобро око Коридора на Огледалата.