Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

Вперих поглед в новопоявилата се в огледалото картина, за да не пропусна случайно някоя поличба, предзнаменование, знак или дори леко раздвижване. Не забелязах нищо подобно, макар усещането за дълбочина да беше наистина доста реално. Можех почти да усетя лекия ветрец, който раздвижваше листата. Стоях така няколко минути в очакване да зърна някаква промяна. Нищо не се случи. Помислих си, че щом това е всичко, с което би могло да ме изненада това огледало, значи е време да продължа пътя си.

В огледалните храсти като че ли се размърда нещо. Обърнах се бързо и вдигнах ръце, за да се защитя.

Оказа се, че е само порив на вятъра, И изведнъж осъзнах, че вече не съм в коридора. Обърнах се отново на 180 градуса — стената и огледалото на нея бяха изчезнали. Намирах се пред едно ниско възвишение, на чийто връх се виждаха очертанията на порутена стена. Отвъд стената проблясваше светлина. Любопитството ми се събуди, примесено с чувството за дълг и инстинкта за самосъхранение, и аз се заизкачвах по хълма.

Още преди да съм стигнал до върха, безоблачното небе видимо потъмня и по него се появиха първите, непознати за мен съзвездия. Промъквах се кажи-речи крадешком през камъните, тревите, храсталаците и остатъците от зидария. Зад една обрасла с дива лоза стена дочух нечии гласове. Макар че не успях да различа никакви конкретни думи, ми се стори, че не става въпрос за разговор, а по-скоро за какафония от монолозите на няколко души с неопределена възраст, принадлежащи към двата пола.

Щом се озовах на върха, протегнах ръка и прокарах дланта си по неравната повърхност на стената. Реших засега, да не я заобикалям, за да разбера какво става от другата й страна, тъй като това би ме изправило очи в очи с нещо, за което нямах и най-бегла представа. Далеч по-умно ми се стори да се пресегна към горния й ръб и да се набера внимателно, което и сторих. Малко преди главата ми да се подаде над ръба, успях дори да намеря опора за краката си и така облекчих задачата на ръцете си.

Надигнах се внимателно, преодолявайки последните няколко сантиметра, и надникнах през една от цепнатините. Полуразрушената постройка напомняше доста за църква. Покривът се бе сринал, но отсрещната стена беше почти толкова запазена, колкото и тази, на която бях увиснал. Вдясно, върху леко повдигната площ, забелязах олтар, който определено помнеше и по-добри времена. Каквато и да се бе случило на това място, доста време бе изминало оттогава, тъй като всичко наоколо бе покрито с пълзящи лози и бурени, поникнали сред остатъците от срутения покрив, катурнатите пейки и падналите колони.

Право пред мен, насред едно разчистено петно на пода, бе очертана пентаграма. На всеки от върховете на звездата бе застанала по една фигура, обърната с гръб към центъра на кръга. В петте пресечни точки на линиите гореше по един забит в пръстта факел. Всичко това ми заприлича на странна вариация на един от познатите ми ритуали за призоваване, така че се зачудих защо участниците не са по-добре защитени и защо не обединяват силите си, вместо да изпълняват ролите си независимо един от друг. Трите фигури, които виждах добре, бяха обърнати с гръб към мен, а от другите две не виждах почти нищо, тъй като стената ги скриваше от погледа ми. Някои от гласовете бяха мъжки, други женски. Един от тях пееше, други два мърмореха монотонно, а последните два като че ли говореха нещо с неестествен, приповдигнат тон.

Надигнах се малко по-нагоре, опитвайки се да зърна лицата на обърнатите към мен участници в ритуала. Струваше ми се, може би заради усещането за нещо познато в цялата обстановка, че ако разпозная поне един от тях, всичко тутакси ще ми се изясни.

Друг въпрос, който живо ме интересуваше, беше — какво се опитваха да призоват? Бях ли в безопасност, покатерен на тази стена в непосредствена близост, в случай че насред кръга изникне нещо твърде необичайно? Въобще не бях убеден, че всичко долу си е по местата. Надигнах се още малко. Усетих как центърът на тежестта ми се премести и установих, че се движа, без да прилагам каквото и да е усилие. Миг по-късно вече бях осъзнал какво става — стената беше на път да се срине заедно с мен право в центъра на събитията. Опитах да се отблъсна от стената, разчитайки, че след като падна, ще успея да се претърколя и да хукна накъдето ми видят очите. Но вече беше твърде късно. Успях само да се отделя от стената, но не и да убия инерцията, която вече бях набрал.

Никой от тях не помръдна въпреки мазилката, която се сипеше върху главите им, и аз най-после долових няколко разбираеми думи.