Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

— Превъзходно изпълнение — заяви един болезнено познат глас. — Нищо чудно, той винаги е бил твой любимец.

— Той се нуждаеше от закрилата ми.

— А горкият Деспил? — попита Джърт.

— Несправедлив си — отвърна му тя.

— Винаги си харесвала онзи луд амбърски принц повече, отколкото нашия баща, който, за разлика от него, беше достоен човек. Затова и Мерлин беше твоето мамино синче.

— Това е лъжа, Джърт, и ти го знаеш много добре — каза Дара.

Той се изсмя отново.

— Всички ние го призовахме, защото го искаме, макар и по различни причини. Все пак ми се струва, че интересите ни се пресичат именно тук.

Чух рева му и погледнах към него миг преди лицето му да придобие познатия вълчи профил. Едноокият звяр се стовари върху тялото ми на четирите си лапи и блестящите зъби на раззинатата му паст се забиха в лявото ми рамо.

— Спри! — изкрещя тя. — Малко чудовище такова!

Джърт изви муцуната си към небето и нададе пронизителен вой, който ми прозвуча като налудничавия смях на койотите.

Един черен ботуш го срита в ребрата и го запрати към остатъците от близката стена. Полуразрушеният зид се срина върху тялото на върколака и вдигна облак прах. Звярът успя само да изстене с човешки глас миг преди камъните да го затрупат.

— Я виж ти — чух да казва Дара, погледнах към нея и забелязах, че тя също е въоръжена с нож и тризъбец. — Какво прави копеле като теб на такова очарователно място?

— Разчиствам хищниците около сина си, както сама виждаш — отвърна гласът, който някога ми бе разказал една предълга история, включваща няколко варианта на една и съща автомобилна катастрофа и цял куп генеалогични гафове.

Тя се втурна към мен, но Коруин се наведе, прихвана тялото ми под мишниците и ме измъкна от кръга. После огромното му черно наметало се люшна като плаща на матадор и я покри. Дара изчезна в неговите дебри, точно както Джулия и Корал се бяха стопили преди това под „крилете“ на нейното наметало. Той ми помогна да се изправя, после взе плаща си от земята, изтупа го прахта, метна го на раменете си и го прикрепи с една сребърна роза. Огледах го внимателно, за да се убедя, че зъбите му са си съвсем нормални, а в ръцете си не държи абсолютно нищо.

— Четири от пет — отбелязах аз на свой ред, докато оправях дрехите си. — Колкото и истинско да изглежда всичко наоколо, все пак си мисля, че това е чиста проба алегория. А ти как успя да надделееш над канибалската атмосфера, която витае наоколо?

— Всъщност — започна той и изтегли едната от сребристите ръкавици от колана си — аз никога не съм бил твой истински баща. Малко е трудничко да бъдеш баща на дете, за което дори не знаеш, че се е родило. Затова и не искам нищо конкретно от теб.

— Мечът на колана ти прилича доста на Грейсуондир — казах аз.

Коруин кимна.

— На теб също ти свърши добра работа.

— Мисля, че съм ти задължен за това. Сигурно не би могъл да ми отговориш дали ти ме измъкна от онази пещера?

— А, не, защо, аз си бях.

— Разбира се, че ще ми отговориш така.

— Не виждам какъв би бил смисълът да те лъжа. Внимавай! Стената!

Обърнах се и видях, че една солидна секция от зида е на път да се стовари върху нас. Коруин ме блъсна и аз отново се озовах прикован към пентаграмата. Чух трополенето на камъните, надигнах се и понечих да се отместя още по-встрани, когато нещо се сгромоляса върху главата ми.

Събудих се в Коридора на Огледалата. Лежах по лице, подпрял чело на дясната си ръка, а в лявата стисках правоъгълен камък. Наоколо отново се носеха ароматите на свещите. Надигнах се, за да се изправя, и усетих болката в двете си рамена и в лявото си бедро. Огледах ги набързо и открих, че и на трите места има пресни рани. Е, значи разполагах с поне едно доказателство за необичайното си приключение, макар да не чувствах особено облекчение от това.

Изправих се и закуцуках към покоите си.

— Къде беше? — извика Рандъм от горния етаж.

— А? Какво искаш да кажеш? — обадих се аз.

— Ти продължи нагоре по коридора, а там няма нищо.

— Колко време ме нямаше?

— Около половин минута или нещо такова.

Размахах камъка, който все още носех в ръката си.

— Видях това на пода и се зачудих какво ли би могло да бъде.

— Поредният спомен от сблъсъка на Силите най-вероятно — каза Рандъм. — Паднал е от някоя стена. Много от арките са облицовани с такива камъни.

— А, така ли — промърморих аз. — Ще се видим след малко, преди да тръгна за Кашфа.

— Гледай пак да не забравиш в бързината — отбеляза натъртено Рандъм и аз се вмъкнах в покоите си през дупката в стената.