Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

— И мен ме гложди любопитство.

— Междувременно искам да си получа Рубина.

— Идва.

Дяволския Чекрък се появи във формата на сребристо колелце, от чийто център висеше верижката на Рубина. Прибрах бързо скъпоценния камък и го занесох на Дуоркин. Той дори не ме погледна, докато го вземаше. Погледнах лицето на Корал и веднага отвърнах очи. Приближих се отново до Чък.

— Къде е Найда?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна той. — След като взех Рубина от нея, тя ме помоли да я оставя сама — там, близо до кристалната пещера.

— Тя какво правеше?

— Плачеше.

— Защо?

— Може би защото и двете мисии в живота й пропаднаха.

— Не мислиш ли, че би трябвало да се почувства щастлива, след като вече е свободна? Сега би могла отново да се занимава с обичайните за един безгрижен демон дела.

— Не съвсем, татко.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя май не може да се отдели от това тяло. Явно не може просто да го изостави, както е правила с другите тела, които е използвала преди. Сигурно защото това тяло вече не принадлежи на никого.

— О. А не би ли могла някак да го унищожи и така да се освободи?

— И аз й го предложих, но тя не беше убедена, че ще се получи. Каза, че би могла да убие и себе си заедно с тялото, след като вече са обвързани но този начин.

— Значи тя е някъде около пещерата?

— Не. Тя е запазила същността си на тай’ига, което я прави нещо като магическо същество. Предполагам, че просто е тръгнала през Сенките, докато аз бях в пещерата и експериментирах с Рубина.

— Защо в пещерата?

— Ами ти също я използваш напоследък като работен кабинет.

— Как тогава успях да се свържа с теб чрез Картите?

— Вече бях приключил с Рубина и бях излязъл навън. Всъщност тъкмо търсех Найда, когато ти ме потърси.

— Май ще е най-добре да продължиш да я търсиш.

— Защо?

— Защото й дължа цял куп услуги, въпреки принудата на майка ми.

— Така е. Но не знам дали ще успея да я открия. Магическите същества не оставят толкова ясни следи.

— Опитай все пак. Искам да разбера накъде се е запътила, както и дали бих могъл да направя нещо за нея. Може пък новопридобитите ти способности да помогнат.

— Ще видим — каза той и изчезна.

Раменете ми увиснаха. Как ли щеше да реагира Оркуз? Едната му дъщеря тежко ранена, а другата — обладана от демон, който скитосва из Сенките. Отидох до леглото и се облегнах на креслото на Мандор. Той протегна лявата си ръка и стисна рамото ми.

— Предполагам, че не си напреднал особено в лечителските си умения, докато живееше на онази Сянка — подхвърли той.

— Боя се, че не — отговорих аз.

— Жалко. Аз ще трябва да изчакам реда си.

— Можем да те пренесем някъде — предложих, — където ще се погрижат за теб веднага.

Понечих да измъкна Картите си.

— Не — каза той. — Искам да видя как ще се развият събитията тук.

Забелязах, че Рандъм поддържа някакъв доста интензивен разговор чрез Картите. Вайъли бе застанала между него и отвора в стената, сякаш за да го предпази от нещо, което би могло да се появи оттам. Дуоркин продължаваше да работи по лицето на Корал, но тъй като тялото му я закриваше от мен, не можех да преценя какъв е резултатът.

— Мандор — казах аз, — ти знаеше ли, че майка ни е изпратила тази тай’ига, за да се грижи за мен?

— Да — отвърна той. — Тя ми го каза, когато ти излезе от стаята. Част от заклинанието, под чиято власт се намираше, наистина не й позволяваше да ти го каже.

— Задачата й само да ме предпазва ли беше, или е трябвало и да ме следи?

— Това вече не знам. Не успях да науча нищо за това. Страхът й от наказанието, което може би я очаква, беше твърде силен.

— Мислиш ли, че Дара е знаела за Люк и Джасра?

— Още един въпрос, на който не мога да отговоря еднозначно. И да е знаела, не бих могъл да ти кажа как е успяла да го научи.

Рандъм приключи разговора си и закри с длан Картата, която държеше. После се обърна и впери поглед във Вайъли. Гледаше я така, сякаш се канеше да й каже нещо, но после се отказа. Погледна към мен. Приблизително по същото време от устните на Корал се откъсна тих стон. Обърнах се встрани.

— Един момент, Мерлин — каза Рандъм, — преди да си хукнал пак нанякъде.

Срещнах погледа му. Не можах да преценя дали е ядосан, или просто изпитва известно любопитство. Напрегнатото му чело и присвитите очи можеха да са признак и на едното, и на другото.

— Сир? — казах аз.

Рандъм се приближи, хвана ме за лакътя и ме поведе към вратата, водеща към съседната стая.