Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

— Ще се справя — каза Мандор и още две от металните сфери се устремиха в ексцентрични орбити около него и Корал. Малко след това телата им се издигнаха във въздуха и се понесоха бавно към отвора, който сега заместваше вратите на кралските покои.

— И аз идвам след малко — извика Рандъм след тях. Стори ми се, че понечи да добави още нещо, но размисли в движение, сведе глава и се обърна настрани. Аз последвах примера му.

Дуоркин ми подаде поредната доза от зеленото лекарство и аз го изпих с готовност. Резултатът отново бе обнадеждващ и приятен.

— Трябва да отида там — казах аз. — Харесвам това момиче и искам да се убедя, че е добре.

— Разбира се, мога да те пренеса там, но не се сещам какво повече би могъл да направиш за нея от другите. Може би ще е по-добре да посветиш времето си на откриването на онова твое странстващо творение, наречено Дяволски Чекрък. Трябва да го убедиш да ти върне Рубина на Справедливостта.

— Така да бъде — съгласих се аз. — Но първо исках да видя Корал.

— Твоето появяване там може значително да те забави — предупреди ме Дуоркин, — тъй като ще ти се наложи да дадеш доста обяснения.

— Хич не ми пука.

— Добре тогава.

Той взе от стената нещо, което ми заприлича на прибран в калъф жезъл, и го окачи на колана си. После прекоси стаята и измъкна от едно от чекмеджетата облицована с кожа кутийка. Тя изтрака с металически звук, докато я прибираше в джоба си. Друга кутийка, вероятно за бижута, изчезна в един от ръкавите му.

— Ела — каза Дуоркин и ме хвана за ръката.

Поведе ме към най-мрачния ъгъл на стаята, където забелязах едно странно на вид, продълговато огледало. Докато се приближавахме към него, то отразяваше безпогрешно нашите образи и останалата част от стаята, но е всяка следваща крачка картината му видимо се замъгляваше. Вече виждах какво се задава в него. Все пак се стегнах леко, когато Дуоркин прекрачи през мъглявата му повърхност и ме изтегли след себе си.

Спънах се, но бързо възстанових равновесието си и забелязах, че стоя пред едно от декоративните огледала в оцелялата част на кралските покои в Амбър. Пресегнах се към него и го докоснах — повърхността му се оказа съвсем материална. Дуоркин все още държеше ръката ми. Погледнах отвъд заострения му профил и забелязах, че леглото е преместено в източната част на спалнята, по-далеч от разрушения й ъгъл, където в пода зееше огромна дупка. Край леглото, с гръб към нас, бяха застанали Рандъм и Вайъли, вгледани внимателно в лицето на Корал, която като че ли беше в безсъзнание. Мандор бе седнал на едно кресло до тях. Той пръв забеляза нашата поява и ми кимна леко.

— Как… е тя? — попитах аз.

— Сътресение — отвърна Мандор. — Дясното й око също е пострадало.

Рандъм се обърна. Каквото и да се бе наканил да ми каже, думите замръзнаха на устните му при вида на стареца, застанал до мен.

— Дуоркин! — каза той. — Толкова отдавна не съм те виждал. Не знаех дори дали още си жив. Ти… добре ли си?

Дребничкият маг прихна.

— Прочетох мислите ти — каза той. — Да, с всичкия си съм. Бих искал да прегледам момичето.

— Разбира се — отвърна Рандъм и отстъпи встрани.

— Мерлин — каза Дуоркин, — виж дали ще можеш да откриеш онзи Дяволски Чекрък и поискай от него да ти върне веднага онова нещо.

— Разбрах — казах аз и се пресегнах за колодата си.

След броени секунди съзнанието ми вече търсеше упорито контакта…

— Усетих намерението ти още преди да извадиш Картите си, татко.

— Добре. Рубинът в теб ли е?

— Да, тъкмо приключих с него.

— Какво си приключил?

— Приключих с проучването му.

— Как точно… си го проучил?

— Ами от теб научих, че онзи, който проникне във вътрешността му и премине по тримерната структура в нея, ще бъде защитен в известна степен от замислите на Лабиринта. Беше ми интересно дали това важи и за подобно перфектно синтезирано творение, каквото съм аз.

— Какъв термин само — „перфектно синтезирано творение“! Сам ли го измъдри?

— Хрумна ми току-що, докато търсех вербалното съответствие на своята същност.

— Предполагам, че Рубинът те е отхвърлил.

— Ами, нищо подобно.

— О, значи премина през него — от началото до края?

— Да.

— И какъв е ефектът?

— Засега ми е трудно да преценя. Възприятията ми са някак по-различни. Не мога да намеря точното определение… Усещането е доста… трудно доловимо.

— Невероятно. Можеш ли вече да се свържеш с камъка от разстояние?

— Да.

— Като успеем да се справим с цялата каша, ще ти направя няколко допълнителни теста.