Кевин Андерсън - Скритата империя

Нира си спомняше честите случаи, когато четеше сама, приклекнала до облата стена на червейния кошер. Въпреки че обичаше семейството си, те не я разбираха. Чудеше се дали е като кукувиците, които снасят яйцата си в чужди гнезда. Искаше й се да зададе хиляди въпроси, ала мълчеше и любезно чакаше, макар че очите й блестяха от огън и любопитство.

— Рейналд се завърна от своето пътешествие — продължи Отема. — Видял е много светове, разговарял е с велики ръководители и е наблюдавал необикновени култури.

— С интерес изслушах всичките му разкази — рече Нира. Дали Отема нямаше да й предложи да разговаря с Рейналд, да изпълни ролята на нещо като историк и да обработи преживяванията му, за да бъдат съхранени в база данните на световната гора?

— Когато разговарял с илдирийския престолонаследник Джора’х, Рейналд отправил забележителна молба. Чувала ли си за Сагата за седемте слънца?

— Разбира се — потвърди Нира. — Смята се, че това е най-дългият епос, който е бил записван. Нужни са много години, за да го прочетеш.

— Тези много години няма да ти стигнат дори само за съвсем малка част от него — каза Отема. — Рейналд получил разрешение двама зелени жреци да проучат Сагата. Можем да я четем, да я документираме, да разказваме историите на фиданките, които ще носим със себе си. Сагата е прекалено дълга и сам човек не може да я прочете до края на живота си.

Нира ахна, после покри устата си с длан. Гърлото й пресъхна.

— Откакто ме освободиха от задълженията ми на Земята, отец Идрис и майка Алекса ми търсят нова задача. Прекалено дълго ме нямаше от световната гора и нямам намерение само да седя и да поливам дръвчета.

— За Илдира ли заминаваш? — осмели се да я попита Нира.

— Не сама, дете. Това е огромна задача и Рейналд има разрешение да прати двама зелени жреци. — Лицето на Отема грейна. — Нира, искам да те помоля да станеш моя лична помощничка, спътничка и ученичка. Ще пътуваме заедно за Илдира под светлината на седемте слънца.

Семейството на Нира не можеше да повярва на късмета й и мина доста време, докато осъзнаят новината. Родителите й Гарис и Мийна Кали никога не бяха мислили много за други светове — гъстата гора на Терок и без това се простираше по-нашироко от тяхното въображение.

Завиваше й се свят, когато си помислеше, че ще трябва да прекоси Спиралния ръкав, за да стигне до столицата на огромната извънземна империя. Щеше да отсъства от Терок много години, щеше да е далеч от горите, далеч от другите зелени жреци, далеч от семейството си. Но щеше да упражнява телеспособностите си: докато можеше да докосне фиданка, щеше да остане във връзка с цялата световна гора. Нямаше причини да се бои, а само да се вълнува.

Нира вечеря със семейството си в тясната им квартира. Гарис искаше да покани всичките им съседи, за да се сбогуват с нея. Щеше да е голям празник, щастлива възможност за събиране. Но изпаднало в паника при перспективата да е сред толкова много хора, момичето отклони предложението с оправданието, че има много работа преди заминаването си. Търговският кораб щеше да пристигне след ден, за да ги откара на Илдира.

Тя премести поглед от изхабеното, уморено лице на майка си към широката весела усмивка на баща си.

— Но преди да замина помолих за една услуга. Имам изненада за вас.

С чувство за новото си положение, след като бе избрана да придружава Отема, Нира беше пратила писмо на отец Идрис и майка Алекса. Старата посланичка бе прибавила своята благословия. Днес момичето беше получило отговор, че молбата му с радост е била удовлетворена.

— Татко, успях да издействам за нашето семейство чудесно жилище в новия кошер, открит от Естара. — Тя се усмихна на смайването на родителите си. — Когато се приготвите да се пренесете, ще можете да си изберете най-големите помещения.

Удивен от късмета им, Гарис несръчно прегърна дъщеря си. Майка й не можеше да повярва на ушите си.

— Благодаря ти! Благодаря ти!

Нира се засрами от признателността им и зелената й кожа потъмня.

— Радвам се, че мога да направя нещо за семейството си, преди да замина на голямото си приключение.

Скитниците се събраха за траурна церемония на Плумас, света, от който произхождаше кланът Тамблин.

Брам Тамблин изглеждаше изпосталял и блед. Движеше се механично, докато изпълняваше официалното си задължение да посрещне представителите на важните семейства. Докато гостите му изказваха своите съболезнования, лицето му изразяваше ту каменна неподвижност, ту дълбока скръб.