Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Не бяха останали никакви тела, които да бъдат върнати на Терок. А световните дървета вече горели, когато Нира и Отема пристигнали да спрат пожара, поради което не бяха имали възможност да изпратят последни съобщения по телепатичната връзка. Всичко било напразно. Потънал в скръб, Джора’х бе разказал трагедията на приятеля си Рейналд в специално съобщение, предадено от куриерски кораб на Слънчевия флот.

Петната от пепелта и саждите бяха изчистени, но спомените и скръбта останаха. В сърцето си Джора’х така и не свикна с мисълта, че Нира е мъртва. Ако в онзи момент беше тук, нямаше да позволи да й се случи никаква беда…

Усетил тъгата на сина си чрез мрежата на тизма, Сайрок’х кимна печално.

— Ще понесеш много теглила, когато се изкачиш, за да заемеш мястото ми. Такава е съдбата ти, синко, да усещаш болката на целия ни народ.

Златистите плитчици на Джора’х потрепнаха като струйки дим.

— Въпреки всичко бих искал да изпратя ново съобщение на Рейналд в памет на двете зелени жрици. Ние не им върнахме прахта или черепите. — Той разпери ръце. — Това е толкова дребно, татко.

Магът-император се усмихна отстъпчиво.

— Знаеш, че не мога да ти откажа.

Подобната на въже плитка, която висеше от главата му, се уви около търбуха му и се сгърчи, сякаш великият владетел бе ядосан.

Успокоен, Джора’х му подаде една гравирана диамантена плочка.

— Ето, съчинил съм друго писмо до Рейналд да го сподели със зелените жреци на Терок. Бих искал да го изпратя с един от нашите търговски съдове.

Владетелят протегна ръка да вземе посланието.

— Може да отнеме доста време по обиколен път. Терок не е често посещаван свят.

— Знам, татко, но поне е нещо, което мога да направя. Това е моят начин за поддържане на контакт.

Сайрок’х задържа блещукащата гладка плочка.

— Трябва да престанеш да мислиш за човешката жена.

— Благодаря ти за услугата.

Джора’х се оттегли от стаята с енергична крачка.

След като той излезе, магът-император направи знак на бодигарда си да се приближи и каза:

— Вземи това и го унищожи. Направи така, че Джора’х да не успее да изпрати никакво съобщение на Терок.

Брон’н взе диамантеното писмо с ноктестата си ръка, стисна и го счупи на парчета с огромната си сила. Щеше да ги стопи в пещта на някоя електростанция.

— Слушам, господарю.

В лагера за разплод на Добро, самотна, макар и заобиколена от стотици опитни човешки същества, Нира се взираше през тънката ограда. Оградата беше само условна граница за удобство на тези, които ги държаха в плен, тъй като затворниците нямаше къде да отидат.

Лагерът се намираше сред пуста долина с пресъхнали езера в подножието на планина, чиито гладки склонове се простираха на запад. От поройните дъждове земята се беше напукала, сякаш кожата на света бе проядена от гноясали струпеи.

Вече пета година беше затворничка на Илдирийската империя, но бе съхранила вътрешното си аз и бе останала жива въпреки неописуемите гаври, които трябваше да изтърпи. Никой от надзирателите не й отговаряше, когато ги умоляваше да й обяснят защо постъпват така с нея.

Нейният любим Джора’х с положителност нямаше представа за положението, в което се намираше. Би могъл да я освободи заедно с всички останали затворници с една-единствена заповед. Нира се съмняваше, че престолонаследникът би могъл да има нещо общо с подобно пъклено дело. Беше прекалено деликатен и нежен. Вярваше го с цялото си сърце. Дали той въобще знаеше, че още е жива? Възможно ли бе до такава степен да се е заблудила в преценката си за него?

Нира не го допускаше. Бяха изпратили нищо неподозиращия Джора’х на Терок — „очевидно, за да го отстранят, та да не им попречи да ме отвлекат“. Магът-император сигурно бе скрил това от собствения си син, въпреки че тя носеше детето му.

Губернаторът на Добро, вторият син на мага-император, използваше човеците като животни за разплод за илдирийските опити. По някаква причина губернатор Удру’х смяташе Нира за най-интересната измежду всички затворници, което беше причината за огромните й страдания.

След като роди едно прекрасно мелезче, което кръсти Осира’х — „моята малка принцеса“, — губернаторът на Добро я затвори в този ужасяващ лагер и я оплождаха отново и отново като чистокръвна кобила…

Сега бе клекнала в покрайнините на отвратителния лагер и разравяше твърдата пръст около жилавите мършави шубрачета и ситни цветенца, които бе засадила. В свободните си мигове отглеждаше и поливаше всяко растение, което можеше да открие, помагайки му да разцъфти. Дори най-незабележимата зеленина й напомняше за тучните гори на Терок. Макар да бе откъсната от световните дървета и горския разум, Нира продължаваше да е зелена жрица и не забравяше задълженията си.