Кевин Андерсън: Гневът на хидрогите

След представлението Естара остави Рейналд да разговаря по делови въпроси с местните жители, а тя с радост прие предложението на няколко тукашни момичета да влязат в топлата вода. Обичаше да плува, макар да имаше тази възможност само няколко пъти през годината.

Докато пляскаше из водата на Огледалното езеро, Естара оглеждаше възхитена нощното небе. В нейния град горският балдахин бе толкова гъст, че трябваше да се качи чак на върха, за да зърне съзвездията. А сега, носейки се на открито върху водата, бе поразена от гледката на милиардите трепкащи светлинки, същинска гора от звезди сред космическия свод, пълна с хора, светове и възможности.

Когато се върна мокра и освежена в ярко осветените червейни кошери, завари брат си да разговаря с млада жрица — казваше се Алмари. Очите й излъчваха интелигентност и любопитство. Алмари бе прекарала няколко години като псалт на дърветата, попълвайки музикалните знания в ботаническата база данни. Като всички зелени жрици, нямаше коса, а лицето й бе татуирано с различните знаци на уменията й.

Рейналд бе изискан и учтив, но запазваше правото си на избор.

— Ти си красива и умна, Алмари. Никой не би могъл да го отрече. Сигурен съм, че ще бъдеш прекрасна съпруга.

За Естара този разговор вече беше познат, защото го бе чула няколко пъти по време на краткото пътешествие.

Алмари отговори светкавично, сякаш за да не му даде възможност да отхвърли предложението й.

— Особено в тези трудни времена не е ли подходящо следващата майка на Терок да е зелена жрица?

Рейналд докосна деликатната зелена кожа на китката на Алмари.

— Не бих го оспорил, но не виждам причина за бързане.

Алмари забеляза Естара и се изправи притеснено, за да се сбогува.

Усмихвайки се дяволито, Естара побутна закачливо брат си по рамото.

— Хубава е.

— Третата за тази вечер.

— По-добре голям избор, отколкото никакъв — отвърна тя.

Той изпъшка.

— А и трябва да се каже нещо, за да вземе човек точното решение.

— Нещастният Рейналд.

В отговор той я сръга закачливо.

— Поне не съм илдирийският престолонаследник. На него му се налага да има хиляди любовници и толкова деца, колкото би могъл да отхрани.

— О, тази ужасна отговорност да си владетел. — Естара тръсна мократа си коса, за да го напръска. — Тъй като съм едва четвърто дете, единствената ми грижа е кога ще имам възможност отново да поплувам. Какво ще кажеш да отида сега?

И побягна със смях, а Рейналд я изгледа със завист.

Престолонаследникът Джора’х бе първороден син на мага-император и дните му бяха изпълнени със задължителни развлечения. Плодовити жени от всевъзможни илдирийски раси кандидатстваха за привилегията да се съчетаят с него и списъците ставаха все по-дълги, с все повече доброволки, отколкото той беше в състояние да обслужи.

Поредната определена любовница на престолонаследника се казваше Сай’ф. Тънка и енергична като камшик, тя бе от расата на учените — специалист по биология и генетика. Сай’ф се интересуваше от ботаника и разработваше нови зърнени култури за различни отломъчни колонии.

Тя пристигна в съзерцателната стая на Джора’х в Призматичния палат, обляна от постоянна дневна светлина през кристална ламперия с цветове на скъпоценни камъни. Имаше високо чело, едра глава и остър, съсредоточен поглед, с който сякаш искаше да улови всяка подробност, за да я анализира по-късно.

Високият красив Джора’х стоеше изправен пред нея. Лицето му можеше да послужи за модел на илдирийска красота. Сплетената му на десет хиляди плитчици златиста коса приличаше на ореол.

— Благодаря за молбата ти да бъдеш с мен, Сай’ф — каза той това, което мислеше, както правеше винаги. — Нека нашият споделен подарък днес стане подарък за цялата илдирийска империя.

Сай’ф държеше в чевръстите си ръце керамичен съд с усукан ствол на храст. Покритите му с бодли клонки бяха неестествено извити. Тя подаде свенливо съда.

— За теб, престолонаследнико.

— Колко трогателно и очарователно. — Джора’х го пое, впечатлен от усуканите като лабиринт клонки и листа. — Изглежда като плетка от живо растение.

— Изследвам възможностите на нашите куил-дървета, престолонаследнико. Това е човешка техника, наречена „бонзай“. Техника за компресиране на едно растение, за да насочи биологическата си енергия навътре и да увеличи красотата си. Започнах да отглеждам това преди година, когато подадох първата си молба да се съединя с теб. Бе му необходимо много внимание, но съм удовлетворена от резултата.