Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Направи си бивак близо до разрушената им къща и остана там да чака — ден след ден. Вечер обикновено включваше синтезатора и изтръгваше от клавишите му тъжни тонове, които се издигаха към небето като печалните крясъци на самотна птица.

По-малко от седмица, след като Орли престана да отброява времето — първите няколко дена все още й се губеха в мъгла, — откъм тревистите равнини изникна фигура.

В сумрака наподобяващият плашило силует крачеше из високите треви без никакви опасения от съществата, които обитаваха планетата. Спря и вдигна ръка, сякаш за да засенчи очи, но изглежда, не я видя. Приближи се. Стискаше дълга тояга — приличаше на жезъл на магьосник.

Орли се притаи сред руините, уверена, че човекът е убиец, свързан по някакъв начин с роботите. Но от друга страна, ако се съдеше по походката и силуета му, непознатият несъмнено беше човек. Още един корабокрушенец на тази планета, превърната в гробница?

Или роботите-убийци разполагаха с помощници хора? Тя потрепери и се сниши зад стената, твърдо уверена, че никой, освен нея не е оцелял след атаката. А може би човекът бе забелязал светлината от огъня й, бе чул музиката или я бе видял? И сега идваше да я убие, както бяха направили с всички останали.

От друга страна, изглеждаше стар. Въпреки това тя стисна дългото желязо, което бе използвала при разравянето на останките. Беше достатъчно тежко и й придаваше увереност. И като се мъчеше да изглежда заплашително, доколкото това бе възможно за изплашено и отчаяно четиринайсетгодишно момиче, излезе от скривалището си и тръгна право срещу непознатия.

И тогава го позна — бе старият отшелник Хъф Стайнман, който се бе сприятелил с нея и баща й на Рейндик Ко, преди групата колонисти да бъде прехвърлена тук. Още щом пристигнаха в новата колония, той се бе отправил към пустошта — не искаше да се смесва с тълпата. Разбира се! Навярно бе оцелял в своя далечен бивак сред прерията.

Още преди да помисли какво прави, Орли започна да вика и да маха и се втурна към отшелника. Гласът й приличаше на птичи крясък:

— Господин Стайнман! Господин Стайнман!

Той спря, изумен от изгледа на разрушеното селище и изплашен от призрака, който се носеше към него. Опря тоягата в земята и зачака Орли да се приближи към него. Тя се хвърли в обятията му с такава сила, че едва не го събори на земята.

— Видях дим и големи кораби — каза той и я побутна да стои на ръка разстояние. — Какво стана, дете?

— Оглеждах пещерите горе в клисурата, когато дойдоха корабите на Земните въоръжени сили. И разрушиха цялата колония — сградите, хората…

— Земните въоръжени сили? Да не си се побъркала?

— Кацнаха и отвътре излязоха компита и кликиски роботи. Убиха всички. — Гласът й затрепери. — Всички! Нищо не остана…

Стайнман оглеждаше входа на каньона, в който някога бе имало цветуща кликиска метрополия, а доста по-късно бе създадена новата колония на Ханзата.

— Май трябва да останеш с мен, хлапе. Не обичам компанията, но с теб ще се разберем. Пък и виждам, че имаш нужда от помощ.

Орли нямаше какво да възрази. Взеха припасите, които бе събрала в руините, и се отправиха към равнините на Корибус.

След речите и тържественото изпращане кралят и кралицата помахаха на тълпата и се качиха на дипломатическия кораб на Ханзата, готов да се отправи към Илдира.

Председателят Венцеслас, който бе стъпил на борда още преди началото на изпращането, се беше заключил в каютата си и работеше, пренебрегнал представлението отвън. Никога не бе проявявал интерес към привилегията да е в светлината на прожекторите, предпочиташе да действа зад кулисите.

Питър отведе Естара в техните покои. Надяваше се да избегне срещата с председателя — макар че очевидно Базил също не искаше да бъде обезпокояван от кралската двойка.

Без да иска ничие разрешение, Естара бе взела една от фиданките от оранжерията на Двореца на шепота. Питър се бе съгласил дай помогне да я внесат незабелязано на борда на дипломатическия кораб и да я скрият в нейната каюта.

— Донесох я от Терок, когато пристигнах да се омъжа за теб. — Тя погали покритото със златисти люспи стебълце. — Тъй като ни предстои да се срещнем с мага-император, смятам, че ще е чудесен подарък за него. Нещо против?

— Базил няма да е доволен, че губи една от фиданките.

— Натон е придворен зелен жрец и ми каза, че подобен акт няма да попречи на изпълнението на неговите задължения — отвърна тя; опитваше се да си внуши, че е права. — Освен това Сарейн съвсем скоро ще се върне от Терок и може да донесе още фиданки.