Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Орли бе напълно и безнадеждно сама — единственият оцелял на цялата планета. Всички, които познаваше, бяха мъртви, събратята й колонисти, децата на нейната възраст, дори баща й.

Доскоро средище на мечти и възможности, сега колонията бе димящо пепелище, разтопени отломки, около място, което трябваше да олицетворява надеждата за по-добър живот. Дори древните кликиски руини бяха напълно унищожени. Орли нямаше къде да отиде. На всичко отгоре непрестанно я измъчваха картини от това, което бе преживяла.

Сутринта беше излязла да изследва няколко пещери в една изолирана клисура в другия край на каньона. От една височина бе спряла да се полюбува на човешкото селище, построено на този безлюден свят — част от новата транспортална инициатива за разселване на Ханзата.

А после без предупреждение смъртоносните кораби на Земните въоръжени сили се спуснаха от небето и използваха най-мощните оръжия на Ханзата, за да разрушат постройките и да избият колонистите. И когато се приземиха, за да огледат нанесените щети, отвътре излязоха черни кликиски роботи, придружени от бойни компита. Безжалостните роботи претърсиха методично района, издириха неколцината оцелели, повечето от тях ранени, и ги избиха един по един.

Твърде далече, за да може да помогне, изплашена за живота си, Орли можеше само да гледа безпомощно. Част от нея жадуваше да слезе долу и да се бие с нападателите, или поне да им закрещи — но тя бе достатъчно разумна и си даваше сметка, че това ще е чисто самоубийство. Остана горе, в планината, сгушена и трепереща, докато злите машини не се натовариха на корабите на ЗВС и не отлетяха. И сега тя беше съвсем сама.

Дали наистина беше сама? Знаеше, че планетата е съвсем безлюдна — с изключение на малката колония. Групата им бе първата, пристигнала през транспорталната врата и установила се на Корибус. Макар че още не беше проверила, Орли предполагаше, че роботите са унищожили и портала и с това бяха блокирали всички възможни връзки с останалата част на човешката цивилизация. Никой нямаше да дойде, за да я спаси. Никой отвън нямаше как да узнае за атаката.

През първата нощ откри стърчащия ъгъл на фиброзна циментова стена, издигната преди хилядолетия от насекомоподобната кликиска раса. Макар и почерняла и разронена, тя представляваше поне някакво убежище и Орли се сгуши вътре. Почти през цялата нощ трепери неудържимо. Страхът изопваше до краен предел нервите й и не й позволяваше да заспи. Често чуваше ужасни пукащи звуци — шум от догарящи пожарища и рушащи се постройки. Нищо живо не помръдваше в околността.

Плака дълго, макар да знаеше, че няма кой да я чуе, и накрая съвсем пресипна и изгуби глас. Не беше прекалено емоционална личност, но ужасно й липсваше баща й — и приятелите й също. Ян Ковиц умееше да измисля решения на всички проблеми, макар че понякога самият той създаваше проблеми. Мнозина го харесваха, но малко от тях разчитаха на него.

Ако сега беше тук и я прегърнеше, тя със сигурност щеше да заспи. И той щеше да знае какво трябва да се направи.

Тази мисъл я накара да въздъхне и устните й се разтвориха в измъчена усмивка. Всъщност, кой знае, може би Ян също като нея щеше да се чувства отчаян и изоставен. Но това сега нямаше никакво значение. Орли искаше да е до нея — нищо повече.

„Ако желанията бяха коне, момиче — често казваше баща й, цитираше една стара поговорка, — всички щяхме да ги яздим“.

В най-тъмната част на нощта, все още съвсем будна, Орли чу шум, който наподобяваше шепнещи гласове, идещи от руините на отдавна изоставения кликиски град. Скочи, изтича навън и се препъна в някакви камъни.

— Ехей? — опита да извика, но вместо това излезе само хрип. От прекалено много плач и погълнат дим гласът й бе съвсем прегракнал/Опита отново и този път беше малко по-добре. — Кой е? Обадете се?

Затича отново, този път внимаваше за препятствия, право към руините. Изпод краката й хвърчаха камъчета.

Внезапно я обзе съмнение. Ами ако не бе чула гласа на друг оцелял? Ако някои от зловещите роботи бяха останали тук? Смъртоносните машини бяха ефикасни убийци — бяха й го демонстрирали съвсем недвусмислено. Някой от тях можеше да се спотайва наблизо, в случай че се появят оцелели като Орли. И щеше да я убие.

Сърцето й запърха изплашено. Тя спря съвсем неподвижно в мрака — чакаше и чакаше, изплашена дори да си поеме дъх, да издаде какъвто и да било звук. Защо бе извикала? Глупаво момиче. Трябваше да е по-предпазлива. Ако продължаваше да се държи така, със сигурност нямаше да оцелее дълго.