Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Съмняваше се, че някой в Ханзата знае, че е замесен в бягството, но предпочиташе да не се набива на очи. Дълги години бе изпълнявал инструкциите на председателя за благото на съюза. Но Базил бе започнал да взема твърде погрешни решения и Дейвлин прецени, че е жертвал предостатъчно в името на Теранския ханзейски съюз.

Човешката раса сякаш пропадаше в бездънна яма. Дейвлин беше прагматик и виждаше неприятните резултати. Колко ли щеше да продължи този тъмен период? Ако краят на света бе близо, предпочиташе да го посрещне с тези хора — сред тях се чувстваше у дома.

— Александър, нещо много се размисли — изтръгна го от унеса му Кларин. — Дано да си измислил как да инсталирам нов филтър и циркулационна система, за да не хабим водата.

— Всичко е тук. — Дейвлин се потупа по главата. — Погледнах в складовете. Имат всички компоненти, които ни трябват. Ще го направим утре, стига да свършим днес с канала.

— Ти май наистина ще се окажеш много полезен.

— Това е истински комплимент от устата на скитник.

Откъм казармите на ЗВС се чуха аларми. Войниците затичаха към позициите си. Трета ремора излетя и се насочи към двете в небето.

— Не им ли писна от тия тъпи учения? — изръмжа Кларин.

Дейвлин погледна загрижено нагоре.

— Не мисля, че е учение.

— Какво искаш да кажеш? Какво става?

Третата ремора се присъедини към другите две и отлетяха на юг, където вече се виждаха четири светли точки, като падащи от небето слънца. Оставяха следа в небето. И се уголемяваха.

— В името на Пътеводната звезда, какво е това?

— Фероуи — каза Дейвлин.

— Страхотно. И какво искат?

— Не знам. Не са ми се обаждали отдавна.

Една от реморите стреля с язер по най-близката огнена топка.

— Какво прави този идиот? — измърмори Дейвлин.

От кораба на фероуите изскочи пламък и погълна ремората. Останалите двама пилоти бяха по-умни (или по-страхливи) и предвидливо се оттеглиха.

Фероуите не им обърнаха внимание. Горящите елипсоиди прекосиха небето на Ларо, сякаш бяха на разузнавателна акция. Дейвлин усети топлината им, когато прелетяха над тях. Минаха над колонията и очевидно свършили това, за което бяха дошли, увеличиха скорост и отпрашиха към хоризонта.

— Какво искат? — попита Кларин. — Не ни нападнаха.

Дейвлин поклати глава. Беше видял битката за слънцето на Крена и знаеше какви разрушения могат да предизвикат фероуите, съзнателно или не.

— Надявам се, че хидрогите и фероуите ще си воюват помежду си. — Направо се ужасяваше при мисълта как всичко може да се прецака отново.

Диамантените сфери висяха вече четвърти ден в небето на Хирилка. Не бяха помръднали, нито правеха опит за комуникиране. Антон имаше чувство, че сдържа дъха си от много дълго време.

Замисли се за спокойната си работа като изследовател на илдирийската култура, на Земята. Родителите му — нали бяха археолози — го бяха научили, че най-добрите проучвания се правят на място, но той изпитваше известни съмнения. Може би щеше да е в по-голяма безопасност в подземното хранилище на документи.

— Надявам се, че това не е поредното нещо, което не трябва да виждам — каза той. — Макар че е малко късно отново да ме поставяте под домашен арест.

— Късно е за много неща — отвърна Язра’х. — Вече си част от тази история, паметителю Антон.

— Какво ли искат? — попита Райдек’х.

— Да ни сплашат.

— Но защо?

Язра’х поклати глава.

— Щом магът-император е сключил някакво споразумение с хидрогите, защо тези продължават да висят над главите ни? — зачуди се Антон. — Какво се е променило?

— Не знак.

Тал О’нх държеше лайнерите в готовност. Възстановителните дейности бяха прекратени, защото хората изчакваха да видят какво ще стане. Нямаха желание да застрояват наново, ако хидрогите възнамеряваха да унищожат всичко.

— Вижте! — Райдек’х посочи седем малки кораба от Слънчевия флот, които се приближаваха към бойните кълба.

— Тези пилоти или са много смели, или са побъркани. Да не би да нападат хидрогите? — възкликна Антон.

— Тал О’нх ги изпрати да излъчат съобщение. Опитва се да установи връзка. В смисъл: „Не желаем сражение, но лайнерите ни са готови да защитят Хирилка“.

— Това не е ли ненужна провокация? — Антон продължаваше да наблюдава странния балет в небето. Засега хидрогите не обръщаха внимание на малките корабчета.

— Това е истината — сви рамене Язра’х.

— Изпратихме един лайнер да занесе вестта на Илдира, но все още нямаме отговор — добави момчето: явно имаше доверие на Джора’х. — Сигурно магът-император е зает с други проблеми.