Кевин Андерсън - Пепел от светове

— Това е добра новина, адмирале. Както виждате, в момента се намираме в критична ситуация.

— Тогава се радвам, че пристигнахме точно в този момент. Кацам със совалка, стига да обещаете да не ме застреляте, докато се спускам.

— Имате думата ми.

ОХ вкара диамантеното кълбо в откритото пространство между няколко незасегнати световни дървета, където се бяха събрали терокците. Питър и Естара слязоха на земята и се опитаха да организират множеството. Скоро над главите им се появи совалка на ЗВС и се устреми към тях. Много от хората, особено скитниците, се уплашиха, но Питър призова към спокойствие.

Щом слезе на земята, Уилис погледна преценяващо кралската двойка, изпъна се, отдаде чест, а после се поклони, сякаш не бе сигурна кой от двата поздрава се очаква от нея.

— Надявах се да обясня ситуацията в по-официална обстановка, крал Питър, но обстоятелствата са необичайни. Флотът под мое командване дойде, за да кандидатства за работа в Конфедерацията. Дали ще можете да сместите някъде единайсет бойни кораба?

Естара не можеше да повярва, че чува подобно предложение, особено като се имаше предвид какво си мислеше само допреди миг.

— Със сигурност няма да ви върнем, адмирале, но точно сега сме изцяло погълнати от други проблеми.

— Предполагам, че нямате опит с подобни пожари? — добави Питър.

Уилис вдигна рамене с нехайна смелост.

— Какво ще кажете да сметнем това за първата ни задача при вас?

Нира бе единствената зелена жрица, затворена на Луната заедно с илдирийските пленници, и се чувстваше откъсната от света, в неведение за всичко, което се случваше в Спиралния ръкав. Комендантът на базата ги държеше разделени на групи, подбрани по принципа на случайността, „заради сигурността“ — стражи, войници от Слънчевия флот, прислужници, бюрократи, та дори и паметителят Вао’сх и неговият придружител Антон Коликос.

Скалните стени на лунната база бяха студени и сухи, запечатани с прозрачен полимер, но Нира усещаше как гълта прах при всяко вдишване. Светлините бяха болезнено изкуствени — прекалено ярки и бели. Копнееше за нещо зелено и живо.

Но се безпокоеше много повече за мага-император, отколкото за себе си. Зачервените му тревожни очи и конвулсивните му жестове й подсказваха, че Джора’х е объркан и отчаян. Сърцето й се свиваше заради него, изпълнено с любов, страх и възмущение от това, което му бе сторил председателят Венцеслас — а нейната болка можеше да бъде само бледо ехо на агонията, която Джора’х усещаше през тизма.

Магът-император знаеше, че Руса’х и фероуите са изсипали същински ад върху столицата Миджистра, че са прогонили престолонаследника Даро’х от Призматичния палат и сега унищожават десетки бойни лайнери от Слънчевия флот на адар Зан’нх. В самото начало на огнената атака Нира бе успяла да получи малко информация през една фиданка на борда на лайнера, на който пътуваха. През връзката на тизма магът-император бе почувствал паниката и смъртта на множество свои поданици. И точно когато илдирийците имаха нужда от своя водач повече от всякога, председателят Венцеслас бе пленил бойния лайнер на Джора’х и сега държеше всички тук като политически затворници. Заложници.

— Все още го усещам — каза Джора’х. В сапфирения блясък на очите му светеше начало на безумие. Ръцете му трепереха, дългата му плитка бе започнала да се разплита. — Илдира е ранена.

Председателят отказваше да го освободи. Макар да знаеше, че фероуите нападат Илдира, Базил Венцеслас отказваше да проумее неотложността на ситуацията — или може би, помисли си Нира, разбираше отлично положението и го използваше за собствените си цели.

Десетината стражи с животински вид ръмжаха и сгъваха и разгъваха увенчаните си с дълги нокти пръсти, докато обхождаха периметъра на някогашната столова, където на затворниците им бе разрешено да се събират. Макар кристалните катани да им бяха отнети, безнадеждно малобройните стражи бяха готови да разкъсат хората на парчета при най-малкия сигнал на своя маг-император. Нира се опита да успокои Джора’х и когато той се отпусна, стражите направиха същото.

Отекна шум от приближаващи стъпки. Джора’х се обърна към вратата и си придаде твърдо, заповедно изражение. Дори при тези ужасяващи обстоятелства не се отказваше от гордостта и достойнството си и Нира го обожаваше за това. Застана до него, за да му предложи цялата си подкрепа.

Петима войници от ЗВС с пушки на рамо влязоха с маршова стъпка през входа и спряха. След тях влезе Тилтон, комендантът на базата — мъж с големи изпъкнали очи, — и огледа помещението. Имаше безволева брадичка, която би трябвало да прикрие с брада, но пък правилникът на ЗВС забраняваше брадите. Когато свърши с огледа, Тилтон се обърна към коридора и каза с пискливия си глас: