Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

Посочи му един стол, направен сякаш от гръдния кош на стегозавър.

— Направен е от гръдния кош на стегозавър — отбеляза старецът, докато шареше из стаята и измъкваше разни жички изпод високи, едва крепящи се камари книжа и чертожни пособия. — Ето — каза той, — дръж — и подаде на Артър краищата на две оголени жички.

В мига, в който ги хвана, една птичка прелетя през него.

Увиснал бе във въздуха, напълно невидим за самия себе си. Под него се виждаше красив, обграден с дървета градски площад, а наоколо, докъдето поглед стигаше, се простираха бели бетонни сгради, просторни, с радваща окото архитектура, но доста поовехтели — повечето бяха с напукана и набраздена от дъждовете мазилка. Днес обаче грееше слънце, свеж ветрец танцуваше сред листата на дърветата, а странното усещане, че всички сгради тихичко бучат, вероятно се дължеше на факта, че площадът и всички улици наоколо бяха изпълнени с весели хора с приповдигнато настроение. Някъде свиреше оркестър, ярко оцветени знаменца пърхаха при всеки повей на вятъра и във въздуха се носеше карнавален дух.

Артър се чувстваше изключително самотен, увиснал във въздуха над всичко това, безтелесен, останал само с едно безплътно име, но още преди да успее да го осмисли, над площада се разнесе глас и помоли за внимание.

Един мъж, застанал на ярко украсена трибуна пред сградата, която явно доминираше над площада, се обърна по микрофона към насъбралото се множество със следните думи:

— О, народе! Ти, който тръпнеш в очакване в сянката на Дълбока мисъл! — провикна се той. — О, достойни следовници на Врумфондел и Маджиктайз, най-великите и необичайни умове, живели някога във Вселената… Времето на очакване изтече!

Сред тълпата избухнаха възторжени овации. Знаменца, плакати и одобрителни възгласи изпълниха въздуха. По-тесните улички заприличаха на стоножки, обърнати по гръб и размахващи отчаяно крачка във въздуха.

— Цели седем и половина милиона години нашият народ е очаквал този велик и, да се надяваме, просветителен Ден! — крещеше ораторът. — Денят на Отговора!

Тълпата избухна възторжено ура.

— Никога вече — извика мъжът, — никога вече не ще се будим сутрин с мисълта: Кой съм аз? Какъв е смисълът на моя живот? Какво ли ще стане — казано на шега, разбира се, — ако не стана и не отида на работа? Защото днес ни предстои да научим, веднъж завинаги, ясния и точен отговор на всички онези натрапчиви въпроси относно Живота, Вселената и Всичко останало.

По време на поредния изблик на тълпата Артър откри, че полита във въздуха и се спуска надолу към един от големите и величествени прозорци на първия етаж на сградата зад трибуната, от която говореше ораторът.

За миг, докато се носеше право към прозореца, изпита страх, но той се разсея, когато след секунда-две откри, че е преминал през дебелото стъкло, очевидно без да го докосва.

Никой в залата не обърна внимание на странното му появяване, но в това нямаше нищо чудно, защото всъщност той не беше там. Постепенно започна да осъзнава, че цялата тази история фактически представлява видеофилм, който слага шестпистовите си седемдесет-милиметрови събратя в малкото си джобче.

Залата бе почти такава, каквато я бе описал Слартибартфаст. През тези седем и половина милиона години за нея се бяха грижили добре и я бяха почиствали горе-долу на всеки сто години. Ултрамахагоновото бюро беше протрито по краищата, а килимът леко поизбелял, но големият компютърен терминал искреше достолепно върху тапицираното с кожа бюро и бе тъй лъскав, сякаш са го произвели вчера.

Двама мъже в строго официално облекло седяха почтително пред терминала и чакаха.

— Часът почти настана — каза единият от тях.

Артър с учудване забеляза, че току до врата на мъжа, направо във въздуха, изведнъж се появи една дума. Думата беше ЛУУНКУООЛ и след като просветна няколко пъти, отново изчезна. Артър още не бе успял да проумее това, когато и вторият мъж проговори и до врата му се появи думата ФУЧГ.

— Преди седемдесет и пет хиляди поколения нашите прадеди дадоха началото на тази програма — каза вторият — и след всички тези години ние ще сме първите, които ще чуем гласа на компютъра.

— Наистина величав е този миг, Фучг — съгласи се първият и Артър изведнъж осъзна, че гледа видеозапис със субтитри.

— И ние сме тези — каза Фучг, — които ще чуем отговора на великия въпрос за Живота…!

— Вселената…! — продължи Луункуоол.

— И Всичко останало…!