Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

— Така ли! — кресна компютърът. — Кой каза това?

— Би ли ни отворил, ако обичаш, изходния люк, компютър? — каза Зейфод, като се мъчеше да не се ядосва.

— Не, докато онзи, който го каза, не си признае — отсече компютърът и още по-яко затегна ключалките.

— О, господи — измърмори Форд и като се отпусна тежко на някаква преграда, започна да брои до десет. Ужасно го безпокоеше подозрението, че един ден разумните форми на живот ще забравят как се прави това. А броенето е единственият начин, но който човеците можеха да демонстрират своята независимост от компютрите.

— Хайде! — каза Еди строго.

— Компютър… — започна Зейфод.

— Чакам! — прекъсна го Еди. — И мога да чакам цял ден, ако е нужно…

— Компютър… — отново поде Зейфод, който прекрати опитите си да измисли някакъв хитроумен довод, с който да обори компютъра, и реши повече да не се препира с него — ако не отвориш веднага този люк, ще хукна право към главната ти информационна банка и ще те препрограмирам с една много голяма брадва, разбра ли?

Шокираният Еди се смълча и замисли над това.

Форд продължи тихичко да брои. Това е най-голямото предизвикателство, което можеш да отправиш към един компютър, равносилно на това, да се приближиш до някое човешко същество и да му прошепнеш: „Кръв… кръв… кръв… кръв…“

Накрая Еди тихо каза:

— Виждам, че всички ние трябва да поработим над изглаждането на нашите отношения. — И люкът се отвори.

Прониза ги леден вятър. Загърнаха се топло и заслизаха по стълбата към покритата с безплодна прах Магратеа.

— Всичко това ще свърши в сълзи, усещам го — извика Еди след тях и затвори люка.

След няколко минути отново отвори и затвори люка, с което изпълни една заповед, която напълно го изненада.

Пет фигури се движеха бавно по пустинната земя. На места тя бе досадно сива, на места досадно кафява, а останалата част още по-безинтересна на вид. Приличаше на изсушено блато, лишено от всякаква растителност и покрито с прашен слой, дебел един инч. Беше много студено.

Очевидно Зейфод бе доста потиснат. Закрачи бързо напред и скоро се изгуби от погледа зад едно малко възвишение.

Вятърът пареше очите и щипеше ушите на Артър, а застоялият разреден въздух стягаше гърлото му. В най-окаяно състояние обаче се намираше неговият мозък.

— Ама това е фантастично… — изрече той и собственият му глас проехтя в ушите му. Звукът се разпространяваше твърде бавно в разредената атмосфера.

— Отвратителна дупка, ако питаш мене — каза Форд. — И новородените котенца представляват по-приятна гледка.

Раздразнението му все повече нарастваше. От всички планети на всички звездни системи в цялата Галактика — много от тях диви и екзотични, кипящи от живот, тъкмо на това ли мизерно място трябваше да попадне след петнайсетгодишното си отшелничество? Дори един хотдог няма откъде да си купиш! Наведе се и вдигна от земята една студена буца пръст, но под нея нямаше нищо, заради което си струваше да изминеш хиляди светлинни години, за да го видиш.

— Не бе — настоя Артър, — как не разбираш? Та днес аз за пръв път стъпвам на друга планета… един съвсем нов свят…! Но жалко наистина, че е такова мизерно място.

Трилиън се загърна по-добре, потрепера и се намръщи. Можеше да се закълне, че с крайчеца на окото си долови едно едва забележимо и неочаквано движение, но когато отново погледна нататък, не се виждаше нищо друго освен кораба, тих и неподвижен, на около сто ярда зад тях.

Въздъхна с облекчение, когато след една-две секунди зърнаха Зейфод, застанал на върха на малкото възвишение, да им маха с ръка да отидат при него.

Изглеждаше възбуден, но поради силния вятър и рядката атмосфера не успяха да чуят какво им казва.

Като наближиха възвишението, им стана ясно, че това е всъщност кръглият отвор на един кратер, широк сто и петдесет ярда. Полегатият скат от външната страна на кратера бе осеян с черни и червени буци. Спряха се и разгледаха една от тях. Беше мокра. Приличаше на гума.

Изведнъж осъзнаха с ужас, чу това е прясно месо от кашалот.

На върха на склона, на самия ръб на кратера, ги чакаше Зейфод.

— Вижте — каза той и посочи към дъното на кратера.

В средата лежеше разкъсаното туловище на един самотен кашалот, който не бе живял достатъчно дълго, за да е недоволен от съдбата си. Тишината се нарушаваше само от неволните спазми в гърлото на Трилиън.

— Предполагам, че е излишно да се опитваме да го погребем — промърмори Артър и веднага след това съжали.