Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

— Просто ще запазим хладнокръвие — казаЗейфод.

— И това ли е всичко? — изкрещя Артър.

— Не. Ще се опитаме и да… ъъъ… да маневрираме! — каза Зейфод, внезапно обзет от паника — Компютър, какви маневри можем да предприемем?

— Ъъъ, страхувам се, че никакви — отговори компютърът.

— … тогава… нещо друго — каза Зейфод, — … ъъъ… — добави той.

— Изглежда, има някаква засечка в системите за управление — поясни компютърът бодро. — Ще бъдем поразени след четиридесет и пет секунди. Можете да ме наричате Еди, ако това ви действа успокоително.

Зейфод се опита да изтича в няколко еднакво важнн посоки едновременно.

— Да! Точно така! — каза той. — Ъъъ… трябва да минем на ръчно управление на кораба.

— Можеш ли да управляваш? — попита го Форд учтиво.

— Не, а ти?

— Не.

— Трилиън?

— Не.

— Чудесно — каза Зейфод поуспокоен. — Да опитаме с общи сили.

— И аз не мога — обади се Артър, почувствал, че е крайно време да се намеси по-решително.

— Досещах се — каза Зейфод. — Окей, компютър, превключи на пълно ръчно управление. Веднага.

— Готово — каза компютърът.

Пред тях се разтвориха няколко големи командни табла, отрупани с прибори за управление. Върху екипажа се изсипа истински дъжд от парченца полистиренова обвивка и пелофанени топчета — тези командни табла досега не бяха използвани.

Зейфод впери трескав поглед в тях.

— Окей, Форд — започна той, — дай пълен назад е десет градуса дясно на борд или нещо подобно…

— Желая ви успех, момчета — изчурулика компютърът, — поразяване след тридесет секунди.

Форд скочи към приборите — само няколко от тях му изглеждаха поне малко познати, тъй че се залови първо с тях. Корабът се разтресе и нададе вой, защото ракетните двигатели за ориентиране се опитваха да го насочат във всички възможни посоки едновременно. Форд остави на мира половината от тях — корабът описа остра дъга и полетя обратно по пътя, по който бе дошъл, право към идващите насреща ракети.

Въздушни възглавници цъфнаха по стените в същия миг, в който всички полетяха към ракетите. В продължение на няколко секунди инерционните сили ги държаха приковани към тях, неспособни да си поемат дъх или да се помръднат. Зейфод, изпаднал в дива паника, започна да блъска с ръце и крака и накрая успя да нанесе жесток ритник на една малка ръчка, която представляваше част от системата за управление.

Ръчката се счупи, корабът направи рязък завой и се стрелна нагоре. Екипажът бе запокитен обратно към центъра на залата. Фордовият екземпляр на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ се блъсна в друг отсек на прнборното табло, в резултат на което се случиха следните две неща: пътеводителят започна да обяснява на всички желаещи да го слушат какви са най-добрите начини да се изнесат от Антарес контрабандно жлези на антарески папагал (жлезите на антареския папагал, забодени на малки клечипи, са отвратителен, но много търсен деликатес, поднасян на коктейли, и затова богатите идиоти са готови да платят куп пари за тях, когато искат да впечатлят други богати идиоти), а корабът най-неочаквано започна да пада като камък надолу.

Горе-долу по това време един от членовете на екипажа болезнено си натърти ръката над лакътя. Подчертаваме този факт, защото иначе, както вече казахме, останалите се отървават съвсем невредими, а смъртоносните ядрени ракети така и не поразяват кораба.

Безопасността на екипажа е напълно гарантирана.

— Остават двайсет секунди, момчета — каза компютърът.

— Включи ги тогава проклетите двигатели! — му кресна Зейфод.

— О, готово, момчета — каза компютърът. Двигателите се включиха с приглушен рев, корабът отново зае хоризонтално положение и пак се отправи към идващите насреща ракети. Компютърът започна да „пее“.

— „Ако тръгнеш срещу бурята — виеше гъгниво той, — дръж си главата гордо изправена…“

Зейфод му изкрещя да млъкне, но гласът му се изгуби сред оглушителния шум, който те съвсем логично възприеха като наближаващия край.

— „и не се плаши… от тъмнината!“ — изви глас Еди.

Заемайки хоризонтално положение, корабът се бе преобърнал наопаки и докато лежаха на тавана, където понастоящем се намираха, ни един от тях не бе в състояние да достигне системите за управление.

— „А след бурята…“ — напяваше Еди.

Двете ракети ставаха все по-големи и застрашителни върху екраните, докато се приближаваха с грохот към кораба.

— „… небето е златисто…“