Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

— Да вървим — каза Зейфод и пое обратно към дъното на кратера.

— Какво, там долу ли? — попита Трилиън с огромно отвращение.

— Да — каза Зейфод, — хайде, искам да ви покажа нещо.

— И оттук се вижда — каза Трилиън.

— Не това — каза Зейфод. — Открих как можем да влезем вътре.

— ВЪТРЕ? — каза Артър с ужас.

— Във вътрешността на планетата! По един подземен тунел. Открил се е от силния удар при падането. Ще тръгнем по него. Човешки крах не е стъпвал там от пет милиона години насам. Ще слезем в дълбините на самото време…

Марвин отново започна да си тананика иронично.

Зейфод го удари и той млъкна.

Потрепервайки леко от погнуса, всички последваха Зейфод надолу по склона към дъното на кратера, като полагаха неимоверни усилия да не поглеждат към останките на нещастния му създател.

— Това е животът — каза Марвин елегично, — можеш да го мразиш, можеш да не му обръщаш внимание, но да го обичаш — никога.

На мястото, където се бе сгромолясал кашалотът, земята беше хлътнала, разкривайки широка мрежа от подземни тунели и коридори, някои доста задръстени в момента от безформени отломъци и вътрешности. Зейфод се захвана да проправи път към един от тях. Но Марвин се справи с тази работа доста по-бързо от него. От тъмните глъбини лъхна застоял въздух. Зейфод насочи лъча на фенерчето си навътре, но в прашната мрачина нищо не се виждаше.

— Според легендата — каза той — голяма част от живота си магратеанците са прекарали под земята.

— Защо? — попита Артър. — Да не би горе да е било прекалено мръсно и пренаселено?

— Едва ли — отвърна Зейфод. — Мисля, че просто не им е харесвало много.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Трилиън, като надникна боязливо в мрака. — Нали помниш, че веднъж вече бяхме нападнати.

— Слушай, мойто момиче, обещавам ти, че броят на живите същества на тази планета е нула плюс четири, т.е. ние самите, тъй че хайде по-бързо да влизаме вътре. Хей… ъъъ… землянино…

— Артър — подсети го Артър.

— Добре. Би ли могъл да задържиш този робот при себе си и да охраняваш входа на тунела? Окей?

— Какво? Да го охранявам ли? — каза Артър. — От кого? Нали току-що каза, че тук няма никой?

— Е, просто за всеки случай, за по-голяма сигурност, окей? — каза Зейфод.

— А чия? Вашата или моята?

Зейфод се запромъква надолу по коридора, последван от Форд и Трилиън.

— Ами тогава дано прекарате наистина отвратително — извика Артър недоволно.

— Нямай грижа — увери го Марвин, — можеш да бъдеш сигурен в това.

След няколко секунди ги изгубиха от погледа си.

Артър започна да крачи ядно напред-назад, но после реши, че гробът на един кашалот, общо взето, не е най-удачното място за разходки.

Марвин му хвърли един злобен поглед и след това се самоизключи.

Зейфод крачеше бързо по подземния коридор. Беше ужасно неспокоен, но се опитваше да го скрие, като пристъпваше бодро и решително напред. Описа кръг с лъча на прожектора си. Стените бяха облицовани с тъмни, студени при допир плочки, а във въздуха се носеха тежки зловония.

— Аз какво ви казах — обади се Зейфод. — Населена била! Магратеа! — И продължи да крачи напред през мръсотиите и отломъците, пръснати по покрития с плочки под.

За Трилиън сравнението с лондонското метро се налагаше от само себе си, макар и последното да не бе чак толкова мръсно.

На равни интервали по стената плочките отстъпваха място на големи мозайки, изобразяващи опростени ъгловати фигури в ярки тонове. Трилиън се спря и разгледа една от тях, но тъй като нищо не можа да разбере, повика Зейфод.

— Хей, имаш ли представа какви са тези странни символи?

— Мисля, че не са нищо повече от странни символи — каза Зейфод, като дори не си направи труда да се обърне.

Трилиън сви рамене и забърза след него. От време на време минаваха край входници, отляво или отдясно, водещи към неголеми зали. Форд откри, че са пълни с изоставена компютърна техника, и замъкна Зейфод в една от тях, да хвърли един поглед. Трилиън ги последва.

— Гледай — каза Форд, — смяташ ли, че това е Магратеа…

— Да — отвърна Зейфод. — Пък и всички чухме гласа, нали така?

— Добре. За момента съм готов да преглътна някак, че това е Магратеа. Но все още нищо не си ни казал как, по дяволите галактически, успя да я откриеш. Не си я открил в някой звезден атлас, в това поне съм сигурен.

— Проучвания. Правителствени архиви. Разузнаване. Няколко щастливи хрумвания. Лесно.

— Затова ли открадна „Златно сърце“, за да тръгнеш да я търсиш?