Дъглас Адамс - Почти безобидна

Трилиън преглътна неохотно. Ако не го бе направила, трябваше да го изплюе, а беше много вкусно.

— Разбирам — каза тя, след като се увери, че не изпитва никакви странични ефекти. — А защо се наричат Съвършено нормални животни?

— Струва ми се, защото в противен случай хората биха си помислили, че са малко странни. Старият Трашбарг ги е нарекъл така. Той казва, че идват, откъдето идват, и отиват, където отиват, че това е волята на Боб и толкова по въпроса.

— Волята на кого?

— Не питай.

— Е, изглеждаш добре на това място.

— Ти изглеждаш добре. Аз се чувствам добре.

— И аз се чувствам добре. Много добре.

— Това е добре.

— Да.

— Добре.

— Добре.

— Хубаво е, че се отби.

— Благодаря.

— Е — каза Артър, оглеждайки се неуверено. Изненадваше го колко е трудно да намериш какво да кажеш на някого, когото не си виждал толкова много време.

— Предполагам, че се чудиш как те открих.

— Да! — отвърна той. — Точно това се чудех! Как ме откри наистина?

— Ами както знаеш или може би не знаеш, в момента работя в една от големите информационни мрежи на Суб Ета и…

— Знаех го — припомни си изведнъж Артър. — Да, справяш се много добре. Страхотно! Вълнуващо! Отлично. Трябва да е много забавно.

— Изтощително е.

— Да, при всичкото това тичане наоколо би трябвало да е така.

— На практика имаме неограничен достъп до всякаква информация. Открих името ти в списъка на пътниците от катастрофиралия кораб.

Артър бе изумен.

— Искаш да кажеш, че са знаели за катастрофата?

— Разбира се. Не може цял космически лайнер да изчезне без никой да забележи това.

— Искаш да кажеш, че са знаели къде се е случило? И че съм оцелял?

— Да.

— Но никой не се опита да ни потърси или да изпрати помощ! Не последва абсолютно нищо!

— Това и трябва да се очаква. С тези объркани застраховки… Предпочитат да потулят всичко. Все едно, че не се е случило. Застрахователните компании сега са много наплашени. Знаеш ли, че отново въведоха смъртното наказание за директорите им?

— Така ли? — учуди се Артър. — И за какво престъпление?

Трилиън се намръщи.

— Как така за престъпление?

— Разбирам.

Тя се вгледа продължително в него и най-накрая отрони с променен глас:

— Време е да поемеш своята отговорност, Артър.

Артър се опита да схване забележката й. Беше разбрал, че обикновено му трябват няколко секунди, докато разбере накъде бият събеседниците му, така че ги остави да минат, без да се притеснява. Напоследък животът му се струваше толкова спокоен и приятен, че винаги имаше време, за да изчака нещо да му се изясни. Той изчака. Въпреки всичко не успя съвсем да разбере какво има предвид, така че се видя принуден да я попита.

Трилиън му се усмихна хладно и отвори вратата на колибата.

— Наслуки! — извика тя. — Ела. Ела да се запознаеш с баща си.

Когато Пътеводителят отново се превърна в гладък, тъмен диск, Форд разбра някои доста тревожни неща. Или поне се опита да ги разбере, но бяха твърде тревожни, за да се справи наведнъж. Главата му бучеше, глезенът го болеше и въпреки че не искаше да изглежда прекалено мекушав заради всичко това, досега бе имал твърде много време да се убеди, че най-добре схваща логиката на многоизмерното пространство във ваната. Трябваше му време, за да обмисли нещата. Време, питие във висока чаша и някаква гъста, приятна пяна.

Трябваше да се измъкне оттук. Трябваше да измъкне и Пътеводителя. Не мислеше, че ще се справи.

Огледа се с безумен поглед.

Мисли, мисли, мисли! Трябваше му някакво просто и очевидно решение. Ако злокобното му, спотайващо се подозрение, че си има работа със злокобни, спотайващи се вогони бе вярно, Толкова по-очевидно и просто трябваше да е решението.

Изведнъж се сети какво му трябва.

Нямаше да се опитва да победи системата, щеше да я използва. Страшното на вогоните бе безумната им решимост да направят безумното нещо, което са решили да направят. Нямаше никакъв смисъл да се позоваваш на разума им, защото такъв те нямаха. Но ако запазиш самообладание, не е изключено да успееш да се възползваш от тъпата упоритост, с която държаха да бъдат тъпи и упорити. Не само че лявата им ръка много често не знаеше какво прави дясната — представата и на самата дясна ръка бе доста мъглява.

Смееше ли да изпрати това нещо по пощата, адресирано до самия него?

Смееше ли да го пусне в системата и да остави вогоните да се чудят как да му го доставят, докато в същото време претърсват сградата, за да намерят къде се е скрил?